Години наред немалко европейски нации са живеели над възможностите си, осигурявайки си социални придобивки, които страните им реално не могат да си позволят
Темата за дълга и бюджетните дефицити е особено актуално в момент, когато Европа се тресе от криза на правителствените дългове и повечето европейски правителства реализират тежки икономии, с цел
привеждане на фискалните си баланси до устойчиво състояние.
Управляващите в Гърция, Португалия, Испания, Ирландия, Унгария, Италия, а и в редица други държави сънуват кошмари, когато чуят думите „дефицит”, „дълг”, „лихви по дълга”, цени на облигации,
спасителни кредитни споразумения с „МВФ”.
Оказа се, че години наред немалко европейски нации са живеели над възможностите си, осигурявайки си социални придобивки, които страните им реално не могат да си позволят, в резултат формираха
огромни бюджетни и икономически дисбаланси.
Вече втора година Обединена Европа търси изход от кризата, като Гърция е спасявана поне три пъти през този период и все още не може да избегне фалита, макар с опрощаването на 50 до 70% от дълга й,
тя вече да е в процес на контролиран фалит.
Превръщането му в неконтролиран обаче е съвсем реално, след като гръцкото население, като че ли не желае да му се помага и няма смелостта да се изправи лице в лице с реалността на задължителното
съкращаване на разходи и привилегии, и цялостно свиване на стандарта на живот.
Макар България да е в челото на класациите по ниски публичен дълг и дефицит, българските управляващи също сънуват кошмари.
Планираният дефицит от 1 млрд. лева за 2012-та година, падежиращите дългове, които трябва да бъдат рефинансирани стряскат съня и на българския финансов министър, особено след като фискалният резерв
на страната изтъня.
Дилемата вътрешна или външна емисия на облигации, или пък да се използват средства от Сребърния фонд за покриване на част от дефицита определя дневния ред на финансовото министерство и
правителството.
Към 31 декември 2011-та година, държавният дълг на България е 5.95 млрд. евро, от тях 2.46 млрд. евро се полагат на вътрешния държавен дълг, а 3.49 млрд. евро са външните задължения.
През миналата година правителственият дълг на страната е нараснал с 10.42% в номинално изражение, като съотношение с БВП обаче е нараснал от 14.9% до 15.3%. Въпреки увеличението България е втората
най-незадлъжняла страна в ЕС, като само Естония е пред нас по този показател.
През 2012-та година падежира вътрешен дълг на стойност от близо половин милиард евро, а през 2013-та година падежират глобални еврови облигации на стойност от 818.5 млн.евро. Като цяло, до 2016-та
година българските правителствата ще трябва да рефинансират дълг (вътрешен и външен) на обща стойност от 2.9 млрд.евро или пък да го изплатят, защото точно в такъв размер е дългът, който падежира
през този времеви отрязък.
Досега правителството финансираше част от бюджетния дефицит и падежиращият вътрешен дълг с пари от фискалния резерв и с емисии ДЦК, и то при по-все ниски лихви, т.е. при добро търсене на книжата
емитирани от МФ.
През 2012-та и 2013-та година България трябва да плати или рефинансира дълг на стойност от близо 1.3 млрд.евро, а към това като добавим и реализирания дефицит, който се планира да е около 1
млрд.лева, и който също трябва да бъде финансиран от някъде, то министерството на финансите ще бъде активен играч на дълговите пазари.
Въпросът е, дали да се използва вътрешният пазар за финансиране на дефицита и рефинансиране на дълга или пък да се разчита на глобална емисия 5 или 10 годишни бенчмаркови еврооблигации.
Противниците на първата идея твърдят, че чрез емитиране на дълг на вътрешния пазар ще се изземе ликвидност от българската икономика и лихвите на макроравнище ще останат високи, а привържиниците
считат, че така правителството ще може да се финансира по-евтино, без да се притеснява, че международните пазари могат да ударят „шамар” на българските управляващи с по-висока изискуема норма на
възвръщаемост, т.е. дългът да се пласира при по-високи лихви. По този начин също ще се спестят разходите за инвестиционните банки, които ще се занимават със структурирането, промотирането и
пласирането на емисията глобални облигации.
Тезата за пресушаването на ликвидността е несъстоятелна. Първо, защото пенсионни фондове, застрахователни дружества, търговски банки, инвестиционни фондове и сега притежават български ценни книжа и
инвестират значителна част от портфейлите си в държавни ДЦК, така че ще ролнат падежиращите си позиции в български ДЦК.
Тези институционални инвеститори имат лимити за инвестиране в държавни облигации, надхвърлящи падежиращите емисии и размера на дефицита. Второ, защото пазарите са глобализирани до голяма степен и
лесно чуждестранни инвеститори, чрез посредничеството на местен инвестиционен посредник, могат да закупят държавни облигации, емитирани на вътрешния пазар, възползвайки се от по-високата
доходност.
Друга възможност за правителството е да използва средства от Сребърния фонд (0.87 млрд.евро са активите му), с които частично да финансира дефицита и падежиращия дълг, но за това трябва да промени
нормативната уредба. Тази идея, сребърният фонд да инвестира в български държавни облигации и инструменти на капиталовия пазар среща сериозен отпор от редица експерти, без някой да си е направил
труда да провери, че суверенните фондове на развитите страни задължително инвестират в местни емитенти и правителствени книжа, подпомагайки собствената си икономика, а не финансирайки чуждите
правителства и компании само.
Не трябва да се отхвърля и емитирането на дълг на международните пазари, налагайки България като надежден емитент, и проправяйки път за бъдещи емисии еврооблигации. За инвеститорите, една страна е
много по-разпознаваема, когато нейните държавни книжа се търгуват на международните дългови пазари и имат добра история.
Макар „дълг” да е мръсна дума напоследък, по-долу в текста е предоставен пример, когато реализирането на дефицит и трупането на дълг е оправдано, и е в полза на бъдещите поколения, а не в техен
ущърб.
Вече четири български правителства подред се придържат към строга фискална диета, поддържайки ниски бюджетния дефицит и дълг. България е сред страните с най-стабилни показатели за държавните си
финанси, като по данни на Евростат към 30.9.2011 г., страната ни е с втората най-ниската задлъжнялост (в размер на 15.3% от БВП), като само Естония е пред нас, с 6.1% публична задлъжнялост.
Според размера на дефицита България е на седмо най-предно място, спрямо всички 27 членки на ЕС. Тук, като изключим еднократния ефект за Унгария, която вследствие национализацията на частните
пенсионни фондове излиза на плюс за годината, то Швеция и Естония са шампиони с бюджетни излишъци от 0.4 и 0.2% от БВП.
Очевидно ниската задлъжнялост и малкият дефицит позволиха на България да мине през финансовата криза и тази на европейските дългове без да сключва споразумения с МВФ и други институции, осигуряващи
спасително финансиране.
Трябва ли обаче българските правителства да се придържат към нискодългова диета? В по-задлъжнелите икономики хората се радват на по-голямо благосъстояние и изглежда системното превишаване на
правителствените разходи над приходите, разбира се не механично, има положително влияние за доходите и качеството на живот.
Наскоро се замислих кои държави се справят най-добре с кризата, така че да съумяват да поддържат стабилен икономически растеж, високи доходи и да притежават една модерна икономика на знанието и
високите технологии. Скандинавските държави и Сингапур са страните, които ме впечатляват на първо четене, първите са умерено задлъжнели, но държавата преразпределя голяма част от БВП, докато в
Сингапур държавните разходи са традиционно ниски, отнесени към БВП, но задлъжнялостта е над 100% от БВП, но последната е в резултат на дейността на компаниите с държавно участие, които формират над
60%1 от БВП.
Въпросните държави често са в челото на световните класации за качество на живот, за правене на бизнес, за най-иновативни икономики, за най-ниски нива на корупция и престъпност и др.
Механичното раздуване на бюджетния дефицит и трупането на дълг определено няма да отведе българската икономика до равнището на въпросните държави, по-скоро е нужна дългосрочна цел и реализирането
на необходимите политики по постигането й.
Фактите обаче говорят, че държава и бизнес трябва да си партнират ефективно, за реализирането на икономика на знанието и високите технологии, а намесата в икономиката, било то чрез държавни
компании или чрез голямо преразпределение на БВП да не се анатемоства, както това се прави във всичките години на преход в България.
Икономика водена от пазара и от частната инициатива единствено, е икономика на равнище Адам Смит и Дейвид Рикардо, т.е. на ниво 18-ти век. Хора и фирми сме ирационални и за дълги периоди от време
можем да останем такива, поради тази причина не можем лекомислено да оставим на пазара и на моментното търсене и предлагане да решават дългосрочни цели и проблеми. Нужна е трезва преценка за ролята
на държавата по постигане на дългосрочните ни цели. Те трябва да бъдат поставени на дневен ред обаче.
Малък дълг и бюджетни излишъци характеризират фискалната позиция на балтийската страна. След разпадането на СССР, естонската икономика пое по трудния път на преструктурирането. В момента е символ
на бърз икономически растеж, реформи, модернизиране и дигитализиране. Разбира се, страната пострада силно в резултат на световната финансова криза и срива на имотния пазар, но излиза с много бързи
темпове от рецесията, и вече няколко поредни тримесечия Естония е шампион в Европа по икономически ръст и спад на безработицата.
Автор: Петър Пешев, Бул Тренд Брокеридж
