Чужденци идват да се возят на теснолинейка
Мустафа Ахмед вече 70 години живее във велинградско-то село Света Петка. Единственият транспорт, който овчарят ползвал през целия си живот, е теснолинейката Септември-Добринище. Ако не беше това
влакче, ни вестници щях да чета, ни хора да виждам, ни търговийка щеше да има, разказва планинецът. Всяка седмица той хваща мотрисата към равнината, натоварил дисагите я с кожи, я със заквасено
мляко, я с борина. Стоката продава на пазара в Септември. Оттам си купува такъми за конете, зеленчуци и задължително - вестник. Вярно, билетчетата станаха скъпи, ама за автобусите са още по-скъпи,
пък и самите рейсове са кът. Пък и Мустафа не може да си представи пътуване с друга машина. Преди години е ползвал влакчето по-често, но тогава е имало по три-четири композиции на ден Сега сутрин
локомотивът потегля от Добринище, а вечер дърпа бавно вагончетата от гара Септември нагоре по дефилето. Като били по-млади, с ортаците и жените си хората от този затънтен край обичали дековилката
(самоходен вагон), която им предлагала и евтини развлечения. От миниатюрния вагон-ресторант си купували закуски и сандвичи. Пътували по няколко часа - достатъчни да изпият по каса бира. То и
тоалетни не бяха необходими, когато влакът пъплеше по дългите склонове, пасажерите слизаха, свършваха си работата и пак се качваха в движение, спомнят си вече пенсионирани машинисти от Септември.
Нерядко обаче се стигало и до глоби. Този номер много се харесвал на децата и най-вече на чужденците от соцлагера, които също прекалявали с бирата. Някогашни чавдарчета и пионерчета от пазарджишко
си спомнят с умиление как учителите ги качвали на влакчето, за да ги отведе до Банско да видят родната къща на Никола Вапцаров. Повечето от тях не се вълнували от крайната цел, а от петчасовата
екскурзия на релси сред природата на Родопите и Пирин. Най-вълнуващо било, когато "влакът стрела" навлизал в някой от многобройните тунели, където се зараждали много от спомените за първите любовни
трепети. Преживяването е уникално ако човек има очи да види красотата на пъплещата успоредно с теснолинейката река Чепинска и мостчетата над асфалтирания в съседство шосеен път. Тази дестинация
избират и много туристи, които слизат от големите градове на гара Септември. Оттам с дековилния влак те си избират дали да отидат до крепостта на деспот Слав, дали да се порадват на фолклорния
събор в Дорково, или да продължат за Велинград, Банско и Добринище. Имаме приятелско семейство от Чехия, което ни гостува всяко лято, разказва бай Йордан от Септември. Хората оставяли шкодата в
нашенския гараж, пълнели раниците и се мятали в малкото влакче. Обикновено слизали на някоя малка гара като Костандово и тръгвали из балкана за манатарки. През последните две години идвали и през
зимата, за да покарат ски край Банско. Когато нашенците им връщали визитата, чехите сами признавали, че Татрите не са толкова красиви с уговорката, че в България не се развиват дребните атракции.
Кажете на управниците горе, макар и два влака да са, ама да ги запазят, моли се Мустафа. Човекът изобщо не е наясно с възможностите дековилката да стане причина за развитие на туризма по този край.
Но си спомня с умиление за своята младост. Бабата, младата тогава Гюлсен, била от съседното село Цветино. Сватбата между двамата българомохамедани си станала направо в движещите се вагончета, които
пренесли и чеиза на булката. Влакчето било и най-точният барометър за девойките, които трябвало да пристанат. Много често младежите от велинградските махали си устройвали състезание и се
надпреварвали с дизеловия локомотив.
