Рецесия, безработица и непосилни дългове измъчват еврозоната в момента. Но като че ли най-големи грижи й създава зависимостта между държави и банки - един наистина пагубен пакт
На държавата винаги може да се разчита. Тя е направила така, че банките да могат с малък собствен капитал да въртят огромни пари. Тоест, едно малко зъбно колелце върти огромно зъбно колело. Както междувременно се оказа - прекалено голямо колело.
Банките пък се отблагодаряват на държавата като изкупуват дълговите й книжа. Капиталовите изисквания към банките, гарантиращи защита срещу рискове, известни като "Базел 2", им позволяваха да купуват държавни облигации без да обезпечават тези сделки със собствен капитал. Освен това страните от еврозоната, и най-вече тези по южната й периферия, се възползваха от високия кредитен рейтинг на Германия, за да си осигурят ниски лихви по заемите. И така планината им от дългове растеше постоянно.
Отрезвяването дойде с краха на американската инвестиционна банка "Леман Брадърс" през 2008 година. Изведнъж сладките американски ценни книжа загорчаха, а много банки в Европа започнаха да се клатят. За да не се стигне до "стапяне" на ядрото на финансовия сектор, държавите извадиха милиарди и тръгнаха да спасяват банките. Германия вложи в това начинание 39 млрд. евро, Ирландия одържави дълговете на някои от закъсалите банки и в резултат на това се оказа през 2010 г. с бюджетен дефицит от 32%.
Докато в Ирландия банките завлякоха държавата на дъното, в Гърция се случи точно обратното - държавата, с нейната планина от дългове, повлече банките надолу. Тъй като те притежаваха лъвския пай от гръцките държавни облигации, банките изгърмяха, след като през пролетта на 2010 г. тези книжа се превърнаха в хартийки без никаква стойност. Тогава на помощ се притече Европейската централна банка (ЕЦБ), която изкупи лошите гръцки книжа - истинско грехопадение, според много германски експерти.
Засегнати се оказаха и много германски и френски банки, чиито лобита убедиха правителствата в Берлин и Париж да приемат спасителен пакет за Гърция. По този начин банките се освободиха от нежеланите книжа, а рискът премина изцяло у държавата. И по-точно казано - в ръцете на данъкоплатеца.
Какво се случи по-нататък по веригата? Централните банки на страните в еврозоната понижиха критериите за банковите гаранции по кредитите. Това беше направено с цел да се помогне на закъсалите банкови институции в застрашените държави. "Така зависимостта "банки-държава" се увеличи неимоверно. Вече беше ясно, че държавите не могат да върнат парите по изкупените лоши книжа", казва директорът на Института за икономическа политика към Кьолнския университет Йохан Екхоф.
И отново ЕЦБ влезе в ролята на пожарникар, предоставяйки на банките от еврозоната достатъчно евтин свеж капитал, за да не се допусне спиране на кредитирането. Банките бяха насърчавани да изкупуват обратно държавни облигации, което трябваше да понижи лихвите и да облекчи положението на закъсалите държави.
Така постъпиха предимно испанските и италианските банки: "Когато испански банки изкупуват испански държавни облигации, за да ги залагат като гаранции в ЕЦБ, на практика става така, че банките заемат свежи пари от ЕЦБ и ги дават на държавата. А от това зависимостта им продължава да расте", обяснява Клеменс Фюст от университета в Оксфорд.
В Испания спукалият се балон с недвижимите имоти нокаутира местните банки, след което зейна дупка от 62 млрд. евро. И понеже испанската държава не бе в състояние да запуши пробойните, тя напъти закъсалите банки към спасителния чадър. С други думи: проблемите на испанските банки бяха "натресени" на данъкоплатците от другите страни в еврозоната.
Дори и да допуснем, че спасителният чадър на Европейския стабилизационен механизъм /ЕСМ/ бъде разширен, той никога няма да стигне, за да покрие всички дългове на банките. В същото време все повече чужди инвеститори обръщат гръб на еврото. Което означава, че на топа на устата са отново банките от еврозоната, които ще трябва да финансират държавни облигации, които възлизат на 3 трилиона евро и чийто падеж ще настъпи през следващите две години и половина. Така банките и държавите, за зло или за добро, се оказват неразривно свързани. За цял живот!
