Евгени Гуренко, водещ специалист по застраховане и по управление на риска в Световната банка
Опитът на Световната банка (СБ) показва, че задачата да се изгради национална катастрофична програма е много сериозна и нелесна. Няколко са основните предизвикателствата, които стоят пред държавите
в това отношение.
На първо място трябва да се знае, че най-голямото финансиране на претърпените щети идва от самите хора, следват средствата на застрахователите и накрая идват външна помощ. Това показва досегашният
опит. Около 93% от загубите при настъпване на катастрофично събитие се поемат от самата държава и тази цифра всяка година е различна. Поради тази причина е много трудно да бъде планирано в годишния
бюджет колко пари трябва да бъдат отделени. Основният въпрос е защо правителствата не застраховат - една широко разпространена ситуация в целия свят. Повечето правителства нямат система за
управление на риска.
На второ място идва констатацията, че хората не искат да влагат пари в застраховането на евентуални щети.
На трето място идва и политическият момент - съществува нежелание от страна на политиците и съответните институции да събират тези средства, важен е и въпросът кой ще управлява тези средства.
По принцип доверието в застрахователната индустрия е много ниско от страна на населението и хората не вярват, че ще бъдат обезщетени адекватно в случай на застрахователно
събитие. От друга страна съществува разлика и във възприятията на застраховката като такава от различните участници в застрахователния процес . В крайна сметка очакването на населението е, че дори
и да не е застраховано, в случай на събитие ще получи някаква външна подкрепа или подкрепа от правителството в случай на застрахователно събитие. Сигурен съм, че някои от тези предизвикателства са
познати и в България.
Защо държавата не иска да застрахова?
Държавата има определен фискален резерв, който може да бъде освободен и да се използва при определено катастрофично събитие. Това означава, че при голямо застрахователно събитие (например
земетресение), което носи щети за милиарди долари, се очаква тези щети да бъдат покрити от бюджета. Това може да доведе до фискална дестабилизация, което се отразява зле на цялата икономика. Дори
да има достатъчен резерв, дори да получи достатъчно външна помощ, държавата ще има нужда от кешови пари, за да посрещне неотложните нужди на пострадалите. Първите три месеца са най-критични в
това отношение.
Затова държавата би трябвало да осигури предварителни схеми за покриване на загубите.
Съществуват 4 вида такива схеми:
1. Държавата да купи предварително застрахователно покритие.
2. Да създаде национална програма за катастрофични рискове, с която да прехвърли риска на застрахователи и презастрахователи.
3. Няколко държави да организират съвместен пул, при който рискът е изнесен от тези държави на презастрахователния пазар. В този случай премията ще бъде по-ниска.
4. Държавата да инвестира в инструменти за превенция.
За да може да се каже колко застрашена е една страна от катастрофичен риск, се изчисляват вероятните загуби при настъпило събитие като процент от брутния вътрешен продукт (БВП).
При това изчисление винаги се взема предвид както застрашеността на територията й, така и размерът на икономиката и. Според изчисленията за настъпване на събитие веднъж на 250 години, може да се
каже, че България не е между страните с най-голям процент загуби. В Германия едно наводнение, например, може да струва 0,2% от БВП, но в Албания то би излязло около 73% от БВП. В България щетите
биха били около 18% от БВП. На фона на състоянието на българската икономика, този процент е голям.
Статистиката сочи, че след 2000 г. в световен план ежегодно се случват по 10 събития с катастрофичен характер.
Преди около 6 месеца СБ поръча изследване в 10 източноевропейски страни (сред които и България), за да види как тези страни биха покрили финансово щетите от такива събития. Формулата на изчисление
бе: щетите от вече случило се събитие, разделени на заделените от държавата средства за съответната година. Резултатът за България показа, че отделените средства за наводнението през 2005 г. трябва
да се умножат по 21, за да се покрият изцяло нанесените щети. Все пак, 21 пъти по-малък бюджет е по-добре от 577 пъти, каквото бе положението в Молдова (при земетресението там).
Световната банка посочва два начина за създаване на катастрофичен пул:
1. Създаване на пул от страна на държавата, в който участват физически и юридически лица. Пулът се
презастрахова на международните пазари.
2. Правителството застрахова самия бюджет срещу катастрофични събития.
За пример може да се посочи Мексико, където има такъв специален бюджетен резерв. Друга схема пък сработи на Карибите. Там 18 малки страни решиха да създадат един пул. Трети вид подход е
застраховане вътре в самата държава. Такава е и идеята в България. За пример може да се посочи турският катастрофичен пул, създаден през септември 2000 г. Там първата цел на пула бе застраховка,
достъпна за всеки гражданин и още: намаляване на разходите за бюджета чрез прехвърляне на риска към презастрахователната индустрия. Създадена бе задължителна полица срещу земетресение, пожар
и експлозия вследствие на земетресението, както и свличане на земна маса. Премията по застраховката е по-ниска и е постоянна (не се променя всяка година). Средната премия е около $46 за покритие от
$30 хил. От СБ определиха турския продукт като добър.
По данни на банката у нас едва 2% от имотите са застраховани. От АБЗ определиха процента на 8.
