Какво се получава, когато събереш мързеливия шоп и стиснатия габровец в една къща с общ бюджет и общи правила? На един такъв дом прилича и еврозоната. На фона на това сравнение краят на валутния съюз изглежда предрешен.
Еврото беше замислено именно като такъв проект, който да донесе просперитет и финансова сила на Европа. Въпреки че от днешна гледна точка това звучи наивно, идеята за успеха на общоевропейската валута не е химера. Правилните послания обаче се губят някъде по жицата на разваления европейски телефон.
Тъмната сянка на родилните грешки
Още в самото начало на проекта за общоевропейска валута много добре се знаеше, че той ще привлече най-силните икономики. Дълговата криза, връхлетяла Стария континент, се зароди всъщност още при създаването на еврото. Въвеждането му не промени почти нищо за икономическите сили Франция, Холандия или Германия, за които не беше от особено значение дали използват франк, гулден, марка или евро.
Не така обаче стояха нещата за южните страни като Португалия или Гърция например. С еврото те изведнъж се сдобиха с валута, която силно надвишаваше възможностите на националните им икономики. Така гърците вече можеха да си осигуряват средства при много ниски лихви, т.е. заемите за тях поевтиняха.
В същото време купувачите на гръцкия дълг гледаха не толкова състоянието на гръцките финанси, колкото това на цялата еврозона, т.е. виждаха нещата в розово. Иначе казано - гърците имаха доверието на пазарите благодарение на защитата на стабилната европейска валута. Това от своя страна им донесе потоци от свежи капитали, чрез които те свободно обезпечаваха своите политически прищявки. Политика, която обаче не стъпва на собствения икономически, научен и културен потенциал, води до нарушаване на равновесието от съответната държава. Едно общество, което се провали, а след това разчита на богатите си роднини, за да се изправи отново на крака, просто не може да функционира нормално.
Един за всички, всички за един!
Въпреки това изкушението е голямо, защото изведнъж щедрите политически обещания се оказват изпълними, а с тях и по-дългото оставане на власт. Мнозина виждат огромна несправедливост в това, че бедните трябва да плащат солидарно за дълговете на богатите. Защо се налага това ли? - Защото рискът от провал на дадена икономика няма нищо общо с това колко силна или слаба е тя, колко бедна или богата е държавата. Ако някой от валутното семейство пострада, то всички му помагат да се изправи на крака. Ако някой преуспява в рамките на общата финансова политика, всички му ръкопляскат. Това са двата принципа на сътрудничество в Общността. Именно те трябва да бъдат разбрани.
Може би тези условия също трябва да бъдат заложени в критериите за членство в еврозоната. По този начин ще бъдат регулирани не само публичните финанси, но и разликите в манталитета на отделните страни. Така, както всяка страна от еврозоната се задължава да спазва вътрешните правила, така би трябвало да е в състояние да възприеме и общия валутен манталитет. В противен случай тя е свободна да остане отвън и да се радва на тази си свобода. Но също така и да приеме последиците от това. Защото който решава сам, трябва и да може да си помага сам.
