Показателите за капиталова адекватност и ликвидност на банките надхвърлят средните за ЕС, обяви Искров

Непремереното и спекулативно говорене на самозвани икономически „експерти” може да се превърне бързо в прокризисен фактор

Извадки от приветствието на Иван Искров, управител на Българската народна банка, при откриване на конференцията „Банковата система в условията на глобалната финансова криза”, състояла се в София

...
Когато става дума за последната финансова криза, определено смятам, че разумният, безпристрастен и професионален анализ се среща рядко. В частност, ако вземем за пример България - и така искам да бъда конструктивно-критичен - гласът на научната ни общност или не се чува изобщо, или се чува слабо, а наличният академичен потенциал не се използва по подобаващ начин.
Целият свят оживено дискутира новите „макропруденциални” задачи на правителствата и централните банки, регулациите и съответно тяхната цикличност/антицикличност, прокризисното поведение на агенциите за кредитен рейтинг, връзките между макроикономическите политики и финансовата стабилност и прочие. През това време обществото у нас остава с впечатление, че академичната ни общност е заета сякаш предимно със своите вътрешноведомствени проблеми! Нашите няколко икономически университета са необичайно тихи, когато трябва да се чуе гласът и мнението на академиците по въпросите, свързани с глобалната криза.
…
А гласът на професионалистите пряко влияе върху общественото мнение и нагласи и оттам върху финансовата стабилност и икономическия растеж. За щастие в България се появи едно ново поколение от пазарномислещи икономисти, работещи в неправителствени аналитични центрове, но за съжаление те невинаги са достатъчни, за да представят всички гледни точки и анализи, съответстващи на сериозността на проблематиката. Държа да обърна внимание върху този проблем, който е не само научен, но и комуникационен. Защото в освободената от вас ниша много бързо се наместват самозвани „експерти” и разни медийни „герои”, търсещи финансова или краткосрочна политическа изгода. В тази група бих поставил и онези външни коментатори, които ни се налага да четем или слушаме и които се явяват от името на уж реномирани институции в чужбина, но на практика ни засипват с повърхностни твърдения или просто спекулации с цел извличане на собствена изгода. Въпреки техните повърхностни, а много често и явно комични тези и твърдения, поднесени с езика на масовата публика чрез лесно-смилаемите медийни канали (включително онова, което наричаме „жълта” преса), този тип „експерти” влияят директно на поведението на хората в България.
Тук виждам огромна ниша за подкрепа на българската икономика от страна на българската академична общност. Оценките в публичното пространство, и най-вече непремереното и спекулативно говорене, сами по себе си могат бързо да се превърнат в прокризисен фактор и пречка за развитието. Това за нас по време на кризата беше проблем, по-голям от обективно стабилното състояние на банковата ни система или сравнително добрите макроикономически показатели (много от които и до днес са по-добри, отколкото в Западна Европа например).
Подобни констатации не са нещо ново, нито пък са валидни само за България. Миналата седмица президентът на Европейския съвет г-н Херман ван Ромпой съвсем уместно предупреди европейските политици да бъдат особено внимателни в своите изяви, защото „парите имат значение” и много често публичните сигнали стават „част от проблема, а не част от решението”.
В БНБ напълно споделяме казаното от президента на Европейския съвет!
Целият ръководен екип на нашата централна банка положи значителни усилия по време на кризата да реагира адекватно на многобройните неверни твърдения или фалшиви негативни сигнали за България. Да си спомним дългата поредица от апокалиптични сценарии и черни прогнози - например за рухване на валутния борд (поради „бягство” на капитали или „високия” дефицит на текущата сметка), за срив на банковата ни система (поради „лавина” от лоши кредити) или за декапитализиране на т.нар. „гръцки” банки (поради някакъв неясен ефект на „зараза” от еврозоната). Нищо от това не се сбъдна. Валутният борд доказа гъвкавостта и устойчивостта си както по време на бума преди кризата, така и в периода на низходящ икономически цикъл. Банковата ни система разполага със значителни буфери и демонстрира впечатляваща стабилност, особено на фона на случващото се в някои по-„развити” икономики. Дъщерните банки на чуждестранни собственици у нас (вкл. онези с преобладаващо гръцки акционери) са все така добре капитализирани и високоликвидни.
Големите ни усилия да опровергаваме всички първоначални „митове” обаче си струваха, защото финансовата стабилност е невъзможна, ако бъде изгубено доверието в системата. Въпреки тежките изпитания на кризата беше запазено доверието във валутния борд, в банките и в икономическата политика на България изобщо.
…
В условията на функционираща пазарна икономика централните органи на властта и регулаторните органи не могат и не трябва да изместват отделните пазарни субекти в процеса на вземане на икономическите решения. Централната банка не може, а и не бива, да замества управителните органи на отделната търговска банка. Ръководителите там трябва да имат най-детайлната картина и те носят пълната отговорност пред клиентите и акционерите на банката, срещу което получават възнаграждение, за да постигат финансови резултати и да управляват различните рискове. Така както държавата определя Закона за движение по пътищата, но шофьорите сами управляват автомобилите си зад волана, така и БНБ задава принципните рамки, но мениджмънтът на всяка банка взема ежедневните оперативни решения.
Следвайки тази логика, по време на бума преди кризата, БНБ стимулираше банките да трупат капиталови и ликвидни буфери и да бъдат предпазливи в кредитирането и поемането на рискове. Разширена бе депозитната база за изчисляване на МЗР, като банките с прекомерен растеж на кредитирането бяха подложени на допълнителни завишени изисквания за МЗР. Нормативният минимум на съотношението на капиталовата адекватност бе запазен на 12% дори и след присъединяването ни към ЕС (това е с 50% по-високо от прага по Базел ІІ). Поддържахме по-високи рискови тегла от предвидените в Директивата на ЕС за капиталовите изисквания. Ограничихме кредитирането в екзотични чужди валути (което в контекста на валутния борд за нас изключва кредитите в евро). Отпускането на ипотечни кредити трябваше да се съобразява с много консервативен праг за съотношението на кредита към стойността на актива, което изискваше по-голямо самоучастие на кредитополучателя.
От края на 2008 година обаче, когато световната криза започна да се разпространява и в нашата страна, БНБ предложи облекчения за капитала и ликвидността. Плавно процентът на МЗР бе намален до 7% средно (от 0% до 10% в зависимост от източника на привлечените средства). Банките бяха улеснени в предоговарянето на условията по кредитите за временно затруднени, но платежоспособни клиенти. Разширен бе обхватът на допустимите обезпечения. Рисковите тегла бяха намалени в съответствие с Директивата за капиталовите изисквания (например при експозициите на дребно и обезпечените с жилищни ипотеки експозиции). На банките им бе забранено да разпределят дивидент. От чуждестранните банки бе поискан ангажимент да поддържат експозициите си към дъщерните дружества.
Така банковата система в България беше запазена стабилна, без необходимост от държавна подкрепа и продължаваща да генерира достатъчно печалби, за да посрещне нарасналите разходи за провизиране на необслужваните кредити. Показателите за капиталова адекватност и ликвидност днес надхвърлят значително средните за Европейския съюз и тези в развитите икономики.
…
Докато обаче други държави едва сега, в резултат от кризата, започват да реформират своя финансов надзор с акцент върху общата финансова стабилност, от години в България реално се практикува подобна „макропруденциалност”. Може да направим извода, че от гледна точка на надзора България днес е напреднала, а не догонваща държава, спрямо средното равнище в Европейския съюз.
В голяма степен това се дължи както на уроците от собствената ни банкова и финансова криза от средата на 90-те години на миналия век, така и на дисциплиниращата роля на валутния борд. При фиксиран валутен курс и невъзможност за провеждане на собствена парична политика България трябваше да овладее едва ли не до съвършенство най-различни други инструменти за икономическо управление.
Имаме основание да се гордеем с досега постигнатото в областта на надзорната политика и с изградената институционална рамка. Но, както споменах в началото, финансовата стабилност не е някаква даденост, нито пък може да бъде превърната в константна величина. И нашите предизвикателства не свършват дотук, нито ще изчезнат с отшумяването на последната криза.
Тази криза обаче може да ни обогати с опит. Както впрочем при всички кризи, трябва настойчиво да се вгледаме в миналото, да го анализираме внимателно, за да можем да извлечем поуките, които ще са ценни в бъдеще. Ако отсега може да направим някакъв по-категоричен извод, това е, че трябва да бъдем бдителни към лесните решения - към изкушенията за повече регулации, ненужни ограничения и необоснована държавна намеса дори ако са облечени под благовидния предлог за защита на финансовата стабилност или „фискален стимул” за икономиката.

АА