Причините, довели Гърция, Италия и Испания до ръба на пропастта, са едни и същи. Различен е обаче начинът, по който те се опитват да се измъкнат от кризата
Гърция, Италия и Испания смениха почти едновременно правителствата си. Начинът на смяната е показателен за пътя, по който са поели, търсейки изход от кризата, пише Серджо Романо на страниците на в.
"Кориере дела Сера".
Да започнем от Испания. Изборите, както се очакваше, бяха спечелени от консервативната Народна партия и новото правителство ще бъде сформирано от Мариано Рахой, един човек без харизма, но с голям
министерски опит, натрупан при управлението на Хосе Мария Аснар. Предизборната борба между консерваторите и социалистите беше безкомпромисна, както обикновено, ала атмосферата беше съвсем
цивилизована и вероятно ще остане такава и след смяната на властта, посочва в свой анализ днес радио "Доче веле".
Главната заслуга е на досегашния премиер. От момента, в който социалистът Сапатеро оповести преждевременните избори и това, че няма да се кандидатира повече, основният факт в политическия календар
на Испания стана сигурността, че начело на правителството ще има едно ново лице; два фактора, които създадоха в страната и сред европейските партньори обоснованото очакване за една разумна промяна.
И тъй като играта беше в интерес на главните действащи лица, социалисти и консерватори изиграха партията с успех за себе си и за Испания.
Положението в Гърция беше много по-комплицирано. Стачките и демонстрациите, разрояването в управляващата партия ПАСОК и обструкционизмът на опозицията затегнаха много яко възела на гръцката
политика. За момент Папандреу повярва, че ще може да разсече този възел с един общонароден референдум. Само че европейските лидери, с право, му дадоха да разбере, че изходът от един референдум в
този труден момент е съвсем несигурен и може да направи още по-агресивни финансовите спекуланти.
Папандреу нямаше друг избор освен да остави кормилото на един човек с признати качества на икономист. Двете големи партии от своя страна разбраха, че само съвместното им участие в екипа на Лукас
Пападимос ще даде на правителството това, което Папандреу не успя да му даде - силна легитимация.
Подходът, възприет от италианците за преодоляване на кризата, прилича донякъде на гръцкия. Но има една съществена разлика. Въпреки че бяха поканени, големите партии отказаха да се ангажират пряко в
правителството на Марио Монти. Те му гласуваха доверие и нека се надяваме, че ще подкрепят и предстоящите му мерки.
Само че партиите искат да са с развързани ръце, за да могат да се отърват от Монти веднага щом това им изнася - без да мислят за икономическата криза, за недоверието на пазарите, за разбираемото
раздразнение на партньорите. Те предпочитат да мислят за следващите избори и не желаят да поемат отговорност за онова, което Монти ще свърши, докато се стигне отново до урните. Така че от трите
средиземноморски страни, притиснати от кризата, Италия е единствената, в която политиката, в един от най-трудните моменти за страната, предпочита да бъде безотговорна.
