Трифон Зарезан (или Ден на лозаря) е български народен празник в чест на свети Трифон. Празнува се от лозарите, соколарите, градинарите и кръчмарите на 14 февруари, а не когато Българската православна църква тържествено чества Трифоновден. Той е един от най-устойчивите, но и най-противоречиви и сложни по своята историческа същност обичаи в българския народен календар. Това е трудов обичай, свързан с първия стопански процес в годишния цикъл на обработка на лозата – пролетното ѝ зарязване. В българския народен календар има и други важни трудови празници, свързани с лозарството и винарството. Така нареченият "кършовден", когато се окършват ненужните лозови пръчки, за да не отнемат силата на лозата, се свързва с денят на св. Константин и Елена (след прецъфтяване на лозата). По Костадинов ден във Видинско или по Петровден в Старозагорско започват да връзват младите лозя с лико. Новото грозде се освещава в църква на Голяма Богородица или Преображение. Гроздоберът "виноберма" се оповестява официално след Кръстовден. Всички тези гранични периоди в отглеждането на лозата и производството на вино са повече или по-малко обичайно и ритуално отбелязани в народната традиция, като са прикрепени към определен календарен светец. Празникът се среща още като Зарезановден, Трифун Чипия, Трифун Зарезой, Трифун пияница.
Обредната храна за лозето се приготвя от жените – питка, украсена с фигури от тесто във формата на лозов лист или грозд, варена, пълнена с ориз кокошка, сирене, сланина; туршия, луканка, "бабяк" (напълнен стомах с месо) и др. Освен това се занася и бъклица с червено вино или ракия, украсена с чимшир, здравец, бръшлян, вързана с червен конец. Косерът с който ще се зарязва, предврително се почиства и се наточва добре. Обичаите повеляват да се омеси хляб – пресен или квасник, да се свари кокошка, която по традиция се пълни с ориз или булгур. Като се свари кокошката се препича на саджак. В нова вълнена торба се слага питата, кокошката и бъклица с вино. С такива торби на рамо мъжете отиват на лозето.
В традиционната култура рязането на лозята е изключително мъжка дейност, жени не се допускат. Така се обяснява и особеното табу за жените през този ден, да не пристъпват територията на лозята "защото не е женска работа и за да ражда лозето" (с. Рила, Дупнишко). През този ден е забранено на жените и да режат, тъй като "св. Трифон на този ден си отрязал носа" (с. Момчилово, Варненско).
Обредните практики показват значително единство. Всеки мъж зарязва в своето лозе по 1-2-3-4-5 кютука ("гижи", "главини") а от всеки кютук или всички пръчки или по 2-3-5 броя. Прекръства се, полива вино около кютука, зарязва с косера и пак полива, като благославя. На места ръсят със светена вода от трифонденския водосвет. В с. Виница, Варненско, виното от бъклицата се плисва в средата на лозето "за берекет, така да тече виното". В с. Гореница, Врачанско, при поливането благославят "както тече виното, така да расте гроздето". В с. Елица, Пазарджишко, на зарязаната първа лоза окачват парче "баба" и благославят: "Да е честито, да е благословено! Пъшките (гроздовете) да станат колкото "бабите"!". В Лясковец на Морава мъжете свалят калпаците си и ги окачват на чуканите, за да е много и черно гроздето като тях.
В Югозападна България зарязването се извършва винаги от двама души, а благославянето се превръща в ритуална игра с точно определени действия и думи. Мъжът, който реже, застава в единия край на лозето, а вторият мъж е скрит зад някоя лоза, в другия край на лозето. Първият реже всички пръчки и казва:
- Добро утро, Трифоново лозе!
Да си пълно с грозде!
Болести и буболечки,
ветрове и градушки,
вънка от лозето!
Скритият мъж се обажда: "Трифон у лозето!"
Първият мъж отново казва: "Трифоне, чух те, тука ли си?"
Скритият мъж отговаря: "Тука, тука!"
Първият пита: "Къде си, че не те виждам?"
Скритият отвръща: "Не се виждам, от черно и бело грозде."
Практиките с лозовите пръчки са едни от най-съществените, наред с зарязването, поливането с вино и благословиите. Те са важен атрибут на празника. Оставят се обикновено на лозето, за да не се "дигне берекета" от него. В Северна България, в селата покрай Дунав, пръчките се хвърлят в реката, за да тече виното така, както тече Дунава. Една от пръчките винаги се свива на венец, който се поставя на калпака, около кръста или през рамо. От лозови пръчки се приготвя и "короната" на лозарския цар.
След зарязването накичените с лозови пръчки мъже се събират на обща трапеза обикновено край пъдарската колиба. В средните и източни райони на Северна България се избира "цар на лозята". След като всеки стопанин е зарязал своето лозе, всички се събират там, на обща трапеза. На земята върху дълги пешкири се нареждат питите, кокошките и другата донесена храна, както и бъклиците с вино. Голяма китка от босилек, в която са втъкнати три лозови пръчки, се слага в средата. Най-старият и уважаван лозар взима китката и казва: "Който е честит, нека поеме китката и бъде цар!" Всеки има право да вземе китката, но обикновено младите отстъпват на някой възрастен и опитен лозар и особено на този, който вече е "царувал" и през неговото "царуване" е имало не градушки или суша, а плодородие. Щом той поеме китката, останалите му честитят "царството" и угощението започва. "Царят" е окичен с венец от лозови пръчки, който носи на главата си, и с друг венец, който слага през раменете си. Той сяда на колесар, качват го на кола или пък лозарите го носят на ръце и под звуците на гайди, гъдулки и тъпан се отправят към селото или града. Там спират пред всяка къща. Домакинята на дома изнася вино в бял котел, дава най-напред на царя да пие, след което черпи и хората от свитата му. Останалото вино в котела се плисва върху царя и се изрича благословията: "Хайде, нека е берекет! Да прелива през праговете!". Царят отговаря на благословията с "Амин". След като стигне до своя дом, царят се преоблича с нови дрехи и, окичен с венците на главата и през раменете си, той сяда на дълга трапеза да посрещне гости и хората от цялото село(градска махала). Затова за цар на този празник се избира заможен човек. Обиколката на селото от лозарите завършва в къщата на царя, където отново се прави угощение и голямо хоро. В селското празненство вземат вече участие и жените.
Хорото, със своя смисъл на ритуално обиграване на територията има ключов характер при празника. Хоро играят мъжете на лозето със забучени в пояса или свити на венец лозови пръчки. Хоро се играе на общата трапеза на лозята, хора и ръченици се играят по пътя от лозята до селото. Накрая в средата на селото, на мегдана, се играе т. нар. Зарезанско или Трифонско хоро. Хороводецът, най-често "царят", държи в ръка бъклица или котле с вино и с лозови пръчки (Варненско). "Мъжкото хоро" (в което участват само мъже) се играе с бъклица с натопени лозови пръчки, а "коркорбашията" (водачът) върти по особен начин отрязаните пръчки (Първомайско). Материали от българското село Карадър, Лозенградско (днес Турция) сочат една много старинна форма на ритуално хоро в чест на св. Трифон т. нар. "босо хоро", при което участниците играят без цървули, боси, независимо от студа.
Източник: Уикипедия
