Чистокръвната порода боледува много рядко
Да отглеждаш коне е страст, но и бизнес. Засега като че ли първото повече приляга за Сунай Караасан от град Пещера. Защото близо петнайсет години мераклията е посветил да събира едни от най-атрактивните и мощни жребци в Европа. До днес броят им е 70, но желанието на собственика е да ги направи 200. Според него в България няма друго място, в което да се отглеждат расови животни от породата арденци. Те са познати като тежковози, защото столетия наред са бродили по пътеките на Алпите и Пиренеите, влачейки тежки трупи. През 1990 г. Сунай Караасан от Пещера купува от района на Касел, Германия, два коня. Меракът го провокирал да плати цели 60 хиляди евро за ремарке животновоз и с него да внесе още 16 животни наведнъж. От същата порода пещерецът внесъл и една партида от района на Френските Пиренеи. За всяко от расовите животни той броил по 3500 евро. После започнал сериозното им отглеждане в Родопите. От май до септември конете са пуснати свободно на паша в района на дивечовъдната станция "Борово". През по-студените месеци Сунай прибира конете във фермата си край язовир "Батак". През лятото собственикът плаща такса за пашата но ангажира и собствени пазачи, които да се грижат за четириногите. Най-близкият му помощник е зоотехникът Галип Гаджев. Той следи за състоянието на животните, въпреки че чистокръвната порода рядко боледува. Зоотехникът е улеснен от предишните собственици, които са ги продали заедно с паспортите им и данните за тяхното родословие. Специалистът изумил местните познавачи, когато излекувал раната на един от конете не със скъпи мехлеми, а с разтопена мас. Галип знае имената на всяко от кончетата, както и кои са родителите му. При тези животни е традиция малкото да се кръщава с първата буква на бащата, а втората да е за майката. Цяло удоволствие е моментът на кръщенето, особено за децата, разказва Сунай. Имаме си кон Маркус, Маниту и Боби. Един от жребците упорито избягваше да ухажва кобилите, затова го кръстихме Азис. Конят обаче напоследък променил отношението си към женските, добавя Сунай Караасан. Неговият син Мустафа е само на 13 години, но сериозно се включва в грижите. Той е посветил в работата и четиригодишната си сестра Айсун. Двамата дори слагат овес в трийсетметровото корито в резервата "Борово", където всяка вечер стадото се храни под час. През лятото заради пашата отиват по 100 килограма ечемик и овес. През зимата храната за седемдесетте коня във фермата достига до половин тон на ден. Сега било що-годе добре, защото килограм овес се продавал евтино - по 17 стотинки. Въпреки това разходите са големи, особено в периода на разплод. През май кобилите забременяват и чак през април на следващата година раждат по едно конче. Хубавото за тази порода е, че арденците са издръжливи, непретенциозни и кротки. Най-голямата напаст за тези животни са глутниците вълци, които нападат стадото. Само преди седмица хищниците разкъсали едно от младите кончета. На година падали поне седем-осем жертви. Вълците нападали групово най-вече през нощта. Въпреки това Сунай е доволен от работата си с горските от дивечовъдната станция, които досега не са допуснали нито един крадец в района. Защото месото на арденците е истински деликатес.
