Лозунгът на движението Окупирай Wall Street е „Ние сме 99 процента“ - но по-удачно би било да се каже „Ние получаваме 58%“. Това е процентът от националния доход в САЩ, който отива при работниците под формата на заплати – и този процент е най-ниският, откакто се води статистика, тоест от Втората световна война насам
Лозунгът на движението Окупирай Wall Street е „Ние сме 99 процента“ - но по-удачно би било да се каже „Ние получаваме 58%“. Това е процентът от националния доход в САЩ, който отива при работниците
под формата на заплати – и този процент е най-ниският, откакто се води статистика, тоест от Втората световна война насам, пише Financial Times, цитиран от DarikFinance.bg. Изчисленията показват, че
средният дял, плащан за заплати – вместо за печалба и лихви на инвеститорите – след Втората световна война е 63%. Разликата от 5 процентни пункта, които капиталистите сега прибират за себе си, е
около 740 млрд. долара годишно, което разпределено сред работниците би означавало допълнителни 5 000 долара годишно.
Делът на заплащането на труда в националния доход спада от доста време, макар и постепенно, в повечето развити икономики. Особено е характерен този процес в англосаксонския свят. Но сега виждаме
нещо напълно ново: докато се възстановяваха след рецесията, компаниите не само че започнаха да работят с много висока норма на печалбата, но и допълнително намалиха заплащането на труда.
Исторически погледнато, практиката е точно противоположната. Когато настъпва рецесия, дялът на заплащането на труда в националния доход се повишава. Това се обяснява с желанието на компаниите да
задържат работната сила, жертвайки част от печалбите. Но през 2008 г. се случи двоен феномен: не само че „трудовият дял“ спадна по време на рецесията, но продължи да спада и по време на
възстановяването.
Икономист от ляво ориентирания Институт за икономическа политика във Вашингтон отбелязва: забележителното е, че печалбите на корпоративния сектор сега са с 25 – 30% по-високи от времето преди
рецесията – въпреки че остава много свободен производствен капацитет и безработицата е висока.
Според FT, може би това е част от обяснението защо икономическото възстановяване в САЩ е толкова слабо. Работниците получават по-малко пари и консумират по-малко, докато тези, които взимат големите
капиталови доходи, са по-склонни да ги спестяват. Това нямаше да пречи на общото потребление, ако тези, които спестяваха, инвестираха – но това сега не е така.
Няколко са възможните обяснения защо дялът на труда в националния доход спада – и има ли възможност и смисъл тази тенденция да се обърне. Според специалист, съставял бюджета на Обама през 2010 г.,
двете основни причини са глобализацията и технологичната промяна. Под „глобализация“ той разбира на първо място факторът Китай, като с възхода на Източна Азия глобалното предлагане на труд рязко
нарасна и съответно цената на труда намаля.
Относно технологичния фактор, нещата са по-сложни от автоматичен спад в търсенето на труд с увеличаването на машинизацията и компютъризацията. Технологиите във фирмите вече се подменят по-бързо,
съответно става необходима и по-честа подмяна на персонала – и авторитетът на работниците в договарянето на заплатите намалява. В тази връзка често се цитира едно изследване от 2007 г. на Луси Елис
и Катрин Смит от Банката за международни разплащания.
Друг фактор за намаляване на заплащането на труда е упадъкът на профсъюзите. Но и той, както и глобализацията и технологичните промени, стават несъстоятелни, ако се разгледат във времето. Китай
присъства на глобалната сцена вече няколко десетилетия – при това е източник както на труд, така и на капитали. IT революцията е поне толкова стара, колкото китайския възход. А профсъюзите западат
от десетилетия.
Следователно странното поведение на печалбите на корпорациите се нуждае и от друго обяснение. Някои го виждат в промяна на корпоративното поведение. Рецесията е влошила условията за компаниите и е
изострила конкуренцията, но този път корпорациите са решили да се конкурират не като свалят цените на продуктите си, а като съкращават разходите, тоест уволняват служители.
Това в същността си е поведенческо обяснение – то се позовава на възхода на фирмената култура за раздаване на бонуси и опции върху акциите на директорите. Директорът на някоя от големите
американски корпорации заема поста средно 5 – 6 години. Заплащането му е тясно обвързано с цената на акциите.
Това създава силен стимул за директора да постига високи печалби в кратък период. Затова при последната рецесия, вместо да постъпи както някога – да намали цените и да задържи работниците на работа
– директорът предпочита да уволнява работници, да държи цените високи и да изкупува обратно акциите си – вместо да прави нови инвестиции.
Ако това е така – разсъждава FT – трудно е да си представим какво ще прекъсне този цикъл и ще възстанови високия дял на труда в националния доход. Оптимистите биха предположили, че конкуренцията с
времето ще доведе до повече инвестиции и наети служители. Песимистите – че ще е нужна още една тежка рецесия.
Според британската финансова медия, докато правителствата намаляват фискалните си дефицити, паричният поток към икономиката ще спадне още повече и потребителите са онези, които ще трябва да понесат
последиците от това „важно политическо и икономическо решение“.
Бизнесът ще бъде изправен пред неприятната реалност за необходимост от увеличаване на инвестициите при спад на печалбите. Доходите на работниците са очакваната жертва: ако дялът на труда нарасне,
по необходимост ще трябва да намалеят корпоративните печалби.
АА
