24 Януари 2025, 20:44 Днес (2) | Вчера (2)

Лятото на европейското недоволство

15 Октомври 2003 в-к "Дневник" по статията работи:
A+ A-

Пожарникарите гасят десетки подпалени камари несъбрана от десет дни смет из Марсилия. Смрад залива града в началото на туристическия сезон и кметът е принуден да извика на помощ армията.

Пожарникарите гасят десетки подпалени камари несъбрана от десет дни смет из Марсилия. Смрад залива града в началото на туристическия сезон и кметът е принуден да извика на помощ армията. Фериботите към Корсика и Африка не помръдват от местата си. Учителите заплашват с провал матурите и цялата кандидатстудентска кампания. Общественият транспорт в страната е почти замрял, французите изкарват автомобилите си, а това пък предизвиква кошмарни задръствания, като 280-километровата колона по една от магистралите към столицата миналия петък. Електроцентралите работят с намалена мощност и в резултат цените на тока в пиковите часове са двойно по-високи от тези в средата на март. Понеже Франция е най-големият износител на енергия в Европа, това ощетява и производителите зад граница. Добре, че е топло, та битовия сектор не усеща нищо. Средният и дребният бизнес отчитат 30-40 процента спад в продажбите.

Край парламента в Париж полицията разпръсква със сълзотворен газ и водни оръдия маскирани демонстранти, опитващи се да издигнат барикади. Част от разгонените нахлуват в операта по време на спектакъла на "Така правят всички", полицията евакуира на улицата публиката в смокинги и дълги рокли. В парламента депутати от левицата пеят "Интернационала", а от десницата им отвръщат с "Марсилезата". "Моля ви се, това не е час по пеене", казва председателят, преди да разпусне сесията.

Не, това не е Франция от лятото на 1968 година, а Франция от лятото на 2003 година. Макар че битката е пак за същото "бейби бум" поколение, но този път не заради неговото бъдеще, а заради неговите пенсии. Междувременно синдикатите подготвят шестата национална стачка от началото на май насам. Както писа в. "Индипендънт", когато във Франция чуете думите социално движение, очаквайте всичко да спре заради стачка. Докато в цял свят политиците лъжат електората, във Франция електоратът лъже политиците. Избирателите се оплакват, че основните партии не правят нищо (затова или не се гласува, или се гласува за популисти като комунистите и крайната десница), но щом се предложи някаква реформа, започват стачки на транспорта и училищата, а останалата част от публиката аплодира. Няма никакво значение дали правителството е ляво или дясно. Проблемът обаче не е само френски. През последните три месеца стачни удари понесоха Австрия, Италия, Германия, Великобритания. Какво е това - лятото на нашето недоволство или голямото завръщане на синдикатите?

Проблемът

днес е един и същ в цяла Европа - как да не рухне под собствената си тежест система, в която от работещите се взимат парите за пенсионерите, вместо по англосаксонски модел всеки да прави в частни фондове отчисления за собствената си пенсия. Решението за застаряващия континент, който иначе отказва да се отвори за имигранти, е едно - или се увеличават удръжките и се намаляват пенсиите, или се покачва пенсионната възраст - и двете мерки са еднакво непопулярни и при колебание на правителството обикновено докарват на власт популисти като Йорг Хайдер и Жан-Мари льо Пен. Към 2020 година пенсионните фондове на Франция ще са на червено с 50 милиарда евро, а още 20 години по-късно дупката ще се разрасне до 100 милиарда. "Това е реформа не на пенсиите, а на националната сигурност", каза дясноцентристкият премиер Пиер Рафарен. Депутатите комунисти атакуват проектозакона за пенсионна реформа със седем хиляди поправки и дебатът ще се проточи доста отвъд предвидените две седмици. Рафарен отвърна, че е готов да прекара лятната си отпуска в парламента. Неговият проект е да се изравни прагът за пенсиониране на държавни и частни служители. На три стъпки до 2020 година за държавните ще се добавят почти пет години до пенсионната възраст. Колегите му в Австрия искат да добавят още шест-седем години. Германия, където действа пенсионна система от времето на Бисмарк, до 2050 година хората над 80 години ще станат три пъти повече - от 4% на 12%, а при сегашните темпове на раждаемост по това време вместо 83 милиона германците ще станат 67 милиона.

Конфликтът се раздухва и от характерното за днешна "социална" Европа отношение към подобни сблъсъци межу правителството и народа. Във Франция, където подобен опит за пенсионна промяна се провали сред вълна от стачки през 1995 година, телевизиите проявяват едва прикрити симпатии към демонстрантите, в репортажите се използват думи като съпротива и защита на правата. Анкетите показват, че 65% от обществото, включително половината от работещите в частния сектор, подкрепят стачниците. В резултат все повече анализатори твърдят, че залитащата към втора рецесия за три години Европа болезнено се нуждае от своята Маргарет Тачър. Или по-скоро от своя Артър Скаргил - синдикалистът, повел навремето миньорите на война, която загуби, но без която профсъюзите на Острова никога нямаше да помръднат от левичарския си окоп. Подобно на годините на Тачър и днес в Европа фокусът е много повече върху политиката и социалните нагласи, отколкото върху икономическите доводи. Големият въпрос е ще оцелее ли френско-германският модел на регулирана от правителството егалитарна социална държава?

Връзката между такъв стратегически проблем и наглед по-маловажния пенсионен спор е в

отношението към работата

писа лондонският "Таймс". Не че французите са мързеливи и неефективни - просто френската производителност върви ръка за ръка с нагласата, че трудът е форма на потисничество, наложена на личността от икономическата експлоатация, т.е. нещо, което трябва непрекъснато да се ограничава и избягва. Заради този в корена си марксически постулат за капиталистическата експлоатация са и прословутата 35-часова работна седмица, двучасовите обедни почивки и обсесията с пенсиите. Затова във Франция, но и в други европейски страни, на пазарната икономика негласно се гледа като на класова борба вместо като на начинание, от което могат да печелят и работникът, и работодателят, каквото е доминиращото мислене в англосаксонския свят. Според анкета на институа "Пю" 41% от британците и 44% от американците са много доволни от работата си, във Франция те са едва 24%. В САЩ и Великобритания се борят да удължат годините за работа, като по-добро средство за доходи и положение в обществото, във Франция и Германия подбна идея днес би предизвикала скандал. Къде се изпари духът на предприемачеството и мотивацията за работа, родили капитализма?

В "Протестантската етика и духът на капитализма" преди век Макс Вебер написа, че предприемачеството се е родило в протестантско себеотрицание и неуморен труд. Последният четвърт век на Западна Европа изглежда като потвърждение за упадъка на точно тази идея, писа неотдавна "Ню Йорк таймс". Това чертае мрачно бъдеще за Европейския съюз и може да се окаже катастрофално за нова Европа. Докато критикуваха тезите на Вебер, много икономисти акцентираха върху растящата в продължение на половин век производителност в Западна Европа, наближила тази на САЩ. Но така бе подминат друг съществен фактор - колко време работят европейците. Според проучване на ОИСР средностатистическият американец прекарва на работа 1976 часа в годината, германецът - 1535 часа, или с 22% по-малко, а холандците и норвежците още по-малко. Дори британците са с 10% назад от презокеанските си братовчеди. Между 1979 и 1999 година работната година на американеца се е увеличила с 50 часа, или с близо 3%. В Германия тя се е свила с 12%. Освен това много повече американци ходят на работа - между 1973 и 1998 година в САЩ техният дял се е увеличил от 41% на 49%, докато в Германия и Франция той е спаднал от 44 на 39%. За капак на всичко идват стачките - между 1992 и 2001 година от протестите испанската икономика изгуби средно 271 работни дни годишно на всеки хиляда работници. В Дания, Италия, Финландия, Ирландия и Франция цифрата се движи между 80 и 120 дни. В САЩ тя не надхърля 50 дни. Да не говорим за ефекта от по-дългите отпуски и по-ранното пенсиониране в Европа.

А какво очаква Източна Европа

където ефективността в производството е в пъти по-ниска от тази в ЕС? Днес източноевропейците компенсират това с по-дълго работно време - в Чехия например работните часове са 2000 годишно, но еврозаконодателството ще промени това в обратната посока - по-къси работни седмици, по-дълги празници, по-високи минимални заплати и помощи за безработни. Целта на ЕС е да се предотврати така наречения социален дъмпинг на икономиките с ниски заплати, който толкова притеснява Западна Европа. Проблемът е, че всичко това се плаща от работодателите, много от които може и да не издържат на подобен модел на "ленивата Европа", писа "Ню Йорк таймс".

Къде са тук синдикатите и толкова ли е голямо влиянието им? Според сп."Икономист" Европа най-малкото е навлязла в нова фаза на синдикална войнственост, макар все още да не се чуват призиви за масови индустриални протести. През последните години профсъюзите в Западна Европа изгубиха доста от членовете си, макар делът на организираните работници да остава най-висок в света - 43% в ЕС при 14 в САЩ и 21% в Япония. Франция обаче е класически пример как цялата държава може да стане заложник на войнстващо ляво малцинство и как намаляващата членска маса не води автоматично до намаляване на влиянието на сидникатите, вплетени в регулирането на щедрата и скъпа социална система.

Войнстващият синдикализъм

е в упадък, особено след твърдите действия срещу него на Маргарет Тачър и Роналд Рейгън в началото на 80-те години. Той беше допълнително подкопан от нарасналата безработица през 90-те години и преструктурирането на заетостта към временна или надомна работа. Други фактори бяха бумът на американската икономика, ниската инфлация, приватизацията и глобализацията, сложили край на гигантските предприятия на Запад. В опит да обърнат тенденцията днес синдикалистите станаха по-прагматични - с цел запазване на работните места централите си затварят очите за договаряне на равнище предприятие, съгласяват се на замразяване на заплати, или пък предлагат на членовете си финансови преференции, по-евтини кредитни карти и заеми, правна консултация и застраховане. Не е малък и финансовият интерес - в света по пенсионни и взаимоспомагателни фондове има 17 билиона долара, а 12 билиона се управляват с пряко или косвено участие на синдикалисти. Правят се и първите опити за очертаване на глобални и транснационални профсъюзни рамки.

Случващото се тази пролет в Европа обаче определено не е посоката, в която трябва да се развива синдикатът на XXI век.

Моля, пишете на кирилица! Коментари, написани на латиница, ще бъдат изтривани.

Валидни за 16:10 24 Януари 2025
    Купува Продава БНБ  
USD 1.5915 1.5924 1.8798
GBP 2.4796 2.4887 2.3154
EUR 1.9560 1.9560 1.9558
Резултати | Архив