Когато Гай Юлий Цезар е въвел системата на военните пенсии в Рим, едва ли си е давал сметка, че създава прецедент, който ще усложни сериозно и без това финансовите трудности на империята
Историята на съвременната пенсионна система е най-мащабният експеримент с държавните финанси.
Първата организирана държавна пенсионна система - в зависимост от възрастта на заетите в частния сектор - е въведена в Германия през 1889 година.
Отличителна особеност на немската система е това, че работодателите и работниците са били длъжни да извършват социалното осигуряване чрез месечни вноски.
Въведената система се е базирала върху предходната практика на доброволните фондове за взаимопомощ, организирани от гилдиите и някои работнически обединения.
Правата за пенсия са се придобивали на базата на вече направени вноски.
Дания (1891) и Нова Зеландия (1898) въвеждат пенсионна система, ориентирана като целева помощ за бедните. Тя се е финансирала за сметка на данъчни отчисления, предполагала е проверката на нуждите
на всеки отделен реципиент и е гарантирала плоско ниво на плащана. Тези две системи в голяма степен се базират на традиционното законодателство за подпомагане на бедните.
В последващите години огромна част от европейските страни формират някакви системи на пенсионно осигуряване, по принцип ориентирани към германския модел. Англосаксонските страни (с изключение на
САЩ), както и страните от Северна Европа в голяма степен следват предложения от Дания и Нова Зеландия модел.
Двете схеми имат и различни цели: Германският модел е целял да запази донякъде социалния статус на възрастните хора, докато датската система - почти без промяна приета и във Великобритания цели
основно да ограничи бедността.
През ХХ-ти век протича процес на постепенно сближаване на пенсионните системи на развитите страни. Там, където се основават на пенсионни вноски (Германия), се въвеждат гаранции за минимална пенсия,
зависеща от направените по време на трудовия стаж вноски. В страните, където пенсионният фонд се формира на базата на данъчни отчисления и въобще бюджета - се отменя контрола върху нуждаемостта. В
допълнение към плоските пенсии, се въвежда система на задължително пенсионно застраховане (Великобритания).
В Северна Америка държавната система за пенсиониране по старост е получила разпространение относително късно. Канада въвежда пенсионна система, основана на проверка на нуждата на възрастни хора,
която не предполага предходни вноски, като това става едва през 1927 година.
В САЩ, отделните правителства въвеждат сходна схема - на базата на нуждаемостта. Това става през 20-те години на миналия век. През 1934 година системата съществува в 28 щати. През 1935 година САЩ
въвежда федерална система на пенсионно осигуряване.
Характерното за пенсионните системи е политическата популярност, на която се радват по време на създаването им. Това е и логично - излизащите в пенсия през живота си не са отделили в пълен обем
тези вноски, които получават в последствие. Тежестта на плащанията лежи върху следващото поколение работещи.
Но за младите индустриални общества поради демографските им специфики, тези плащания не пораждат сериозни проблеми.
Франклин Рузвелт е подкрепял системата на пенсионното осигуряване на базата на вноски, затова се е опитвал да й създаде дългосрочна политическа подкрепа.
Негово е изказването - "Въведохме тези начисления върху работните заплати, за да дадем на работещите правови, морали и политически права да получават в бъдеще пенсиите си. Нито един политик в САЩ
няма да посмее да ликвидира моята програма за социално осигуряване".
Макар и към началото на Втората световна война, всичките индустриални държави да имат пенсионни програми, в повечето от тях, те са били ограничени в отношение на броя на населението, които
обхващат, както и в размера на изплащаните суми.
Двете десетилетия след войната са време на безпрецедентна експанзия по отношение на покриването и разпространението на пенсионното осигуряване в развитите индустриални държави.
Както и повечето програми за социално осигуряване, предоставянето на пенсии заради старост предполага намирането на баланса между социалната защита и влиянието на стимулите.
Изплащането на пенсии защитава възрастното население от бедност, или поне рязък спад на нивото им на живот. Но предоставянето на тези права води до промяна на поведението както на групите
възрастно население, така и на работещите. Оптималните размери и характеристиките на пенсионното осигуряване предполагат намирането на баланс между защита и отрицателни стимули.
Системата на пенсионното осигуряване е въвеждана като механизъм, който обезпечава донякъде хората, които са влезли в неработоспособна възраст. Статистиката сочи, че по време на въвеждането на
системата в САЩ в средата на 30-години, 60-годишните а и по-възрастните мъже са работели.
През 1999 година от по-възрастни от 60 години мъже средно са работели 66%. През 1990 година такива са били само 26%.
От 1950 до 1990 година възрастта за пенсиониране в развитите страни пада от 66 на 62 години.
Според европейската статистика, коефициентът на работещи мъже на възраст 60-64 години през 1960 год. в Белгия, Холандия и Франция е надвишавал 70%. Към средата на 90-те години се понижава до
20%.
Кризата на пенсионните системи в етапа на индустриалното общество е причинена от промяната на демографската картина. Пенсионните системи на страните - лидери в икономическия ръст в света, са
изградени по време, когато населението на пенсионна възраст е незначителна част от числеността на работещите.
В тази ситуация относително неголеми плащания от страна на работещи и работодатели са осигурявали доходите на немногочислените пенсионери.
Постепенно демографската картина се променя радикално. Към това се прибавя и удължаването на продължителността на живота.
В съвременните пенсионни системи се вижда ясно тенденцията за повишаване на разходите - по-дълги периоди на изплащане, увеличаване на броя на хората с право на пенсия, както и увеличаване на
размера й.
В същото време пада раждаемостта.
Размерите на вноските за пения се увеличават, отразявайки промените в демографската картина. Към тези проблеми трябва да се включи и "сивата" икономика, която не прави пенсионни отчисления.
Демографските прогнози сочат, че към 2030 г. тежестта на работещите по отношение на отчисленията в развитите страни ще се удвои.
По данни на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (OECD) в страните от G7, разходите за пенсии от 6.7% от БВП ще достигне до 10.7% от БВП през 2030 г.
Разходите за социално осигуряване ще се повишат от 18.3% от БВП през 1990 година до 25.5% през 2050 година при реализиране на базовия сценария.
При по-бърз ръст те ще се увеличат до 23.7%, при по-нисък - до 30.4%.
Ръстът на разходите за социално осигуряване ще продължат до 2050 г. започнатият през 1990 година ръст от средно 1.9% в реално изражение.
Повишаването на пенсионните отчисления в предстоящите десетилетия е зададено от логиката на създадена в края на XIX-ти и първите десетилетия на XX-ти век система за пенсионно осигуряване. В същото
време е невъзможно тези програми да продължат да се финансират за сметка на повишаването на отчисленията. В това е фундаменталният проблем на устойчивостта на системата на социално осигуряване,
(създадена в индустриалната епоха), в условията на постиндустриалното общество.
* * *
По материали от чуждестранния печат.
