Натрупването на премълчани грешки ликвидира бъдещето не само пред мениджмънта
Доц. д-р Чавдар Николов
Авторът е роден пред 1954 г. в София. Завършил е УНСС, след това аспирантура в Хумболтовия университет в Германия. От 1993 до 1996 г. е бил първи секретар по търговско-иконономическите въпроси
в посолството ни във Виена. През 1997 г. е оглавявал Агенцията за чуждестранни инвестиции. В момента е декан на Стопанския факултет в ЮЗУ "Неофит Рилски" – Благоевград.
Обществото, основано върху пазарни отношения, повелява собствените проблеми най-напред да бъдат собствени проблеми и справянето с тях - съответно собствена работа. Независимо дали това се отнася до отделен човек, до фирма или до управлението на цялата държава.
С термина "джидока" в Япония обозначават електронното наблюдение на качеството, при което съответни сензори спират монтажа, за да предотвратят отклонения от изискванията. Не бива да не се спомене и многозначителният факт, че всяко работно място на конвейера в Япония е снабдено със специален бутон или просто въженце, чрез които работникът също може да спре производството до отстраняване на допусната грешка. Както шефът на Фолксваген г-н Берндт Пишетсридер поучава германските работници при усвояването на челния японски опит: "да се премълчават грешките е по-лошо, отколкото да се правят".
Проектирана върху българските общодържавни реалности на прехода въпросната вечна и ултрамодерна скала от ценности обаче изглежда по твърде негативно еднозначен начин: негузно премълчаване на грешките, упорито непризнаване на провалите и нагло непосочване на отговорните за тях. Което пък доказано безотказно води до движение към нови по-големи грешки и провали. “И така до края на света", както въобще много правилно се казваше, но в съвсем друг контекст.
“Кайцен" е от своя страна функционираща в страната на изгряващото слънце система на предложения за рационализиране на производството, свързана със сериозно зависимо от последвалия резултат премийно възнаграждение. Забележете, в японските компании царства обстановка, при която предложенията могат да дойдат от всички нива.Годишно постъпват около 65 000 бр. от въпросните предложения и 99% от тях биват прилагани на практика. За сравнение - за петнадесета година преход у нас се оказва, че единствено хабим компютри и вестникарска хартия в безплодни усилия за минимално оправяне на държавата.
Валутната структура на българския външен дълг понастоящем изглежда твърде хармонично.
43,1% от дълга е в евро,
43,8% - в щатски долари, останалото - в специални права на тираж (9,6%), японски йени (2,0% и в други валути (1,5%).
А само преди малко повече от година и половина - през м. март 2002 г. нещата бяха доста различни. В евро бяха номинирани 23,8% от външните ни задължения, а в щатски долари - 62,4%. Да се върнем още по-назад. Към месец март 2001 година в евро бяха изразени 18,2%, а в щатски долари 65,1% от външните ни задължения. През юни 2000 г. еврови бяха едва 13, 7% от дълга, а доларови - 71,9%.
На наличието на посочената в горния пасаж, биеща в очи, асиметричност експертите обръщаха внимание още през деветдесетте години, защото едно разхвърляне, една диверсификация на дълга, едно диспергиране на задлъженията в повече валути, се счита за азбучно правило във финансите. Каквото натрупалите дълга не бяха спазили. Просто въпросната диверсификация е многократно изпитано средство за консервативна застраховка от курсов риск и от съответни допълнителни натоварвания за кредитополучателя.
Така че като че ли в това отношение, посредством прословутите сделки за преоформяне на българските брейди облигации с плаващ лихвен процент в глобални облигации с фиксирани лихви, е свършена добра работа.
И може би действително би било така. Но ако превалутирането бе направено навреме, сиреч по времето, когато доларът вървеше нагоре, а еврото - надолу. Какъвто факт, за съжаление не се наблюдаваше на валутните пазари, когато се предприеха сделките. А още от края на 2001 и началото на 2002 година световните анализатори прогнозираха точно обратното развитие, което настъпи и явно не бе отчетено от българската страна.
Следователно, ние предприехме обръщането на доларовите си дългове в евро, в неподходящ за тази операция момент и след като изпуснахме благоприятни за целта условия в края на 90-те години на миналия век, налични включително до началото-половината на 2001 година. Вместо в задълженията си да си стоим на позицията на отслабващата валута - долара, преминахме частично към тогава набиращата сила валута - към еврото.
Така, след сделките по преофомянето,
доларовите ни задължения по брейдита намаляха наполовина
- от 4976,1 милиона долара в края на 2000 г. на 2488,8 милиона през декември 2002 година. За сметка на това се появиха задължения в евро по глобални облигации за 2137,4 милиона долара и по еврооблигации за 259,4 милиона долара. За увеличеното, в резултат на операциите по преоформянето, лихвено натоварване многократно се писа в специализирания печат. По наши сметки понастоящем то възлиза на кръгло 120 милиона долара платени в повече лихви годишно.
Но по-злободневно е друго. Какво стана с размера на брутния ни външен дълг при така променената негова валутна структура? В евро всичко изглежда нормално 10,466 милиарда през януари тази година и 10,581 милиарда през септември. В долари през януари 2003 година сме имали 11,379 милиарда дълг, през юни и юли сме прехвърлили 12-те милиарда. А ако вземем да речем септемврийския ни дълг, защото не разполагаме с по-нови данни, и го умножим по курс на еврото към долара от 1,19 получаваме, че сега дългът ни е кръгло 12,6 милиарда долара.
Историческата справка показва, че по-голям брутен доларов дълг сме имали само в края на 1992 г. и 1993 г. - съответно кръгло по 13,8 милиарда долара, а 12,2 милиарда долара той е бил през декември 1992 година. Всичките са
години, които сме прeкарали в мораториум
Но, естествено, хипотезите за евентуално необслужване на дълга с оглед на днешните резерви на БНБ, могат да бъдат единствено чисти спекулации. Още повече, че само от началото на 1999 до края на 2002 година сме платили по главници и лихви над 5 милиарда щатски долара, което е равно на 37% от нашия БВП за 2002 година.
Не си ли струва обаче поне заради последното да се запитаме какво аджеба смислено правим тогава, че качваме размера на дълга си в долари? Има ли състоятелна стратегическа концепция по управлението на външната ни задлъжнялост или просто се люлеем насам натам, без да сме инсталирали потребните неслучайно упоменати японски “сензори за тотален качествен контрол" в държавата си.
И ако валутна структура на външния ни дълг примерно си я бяхме оставили досега такава, каквато си беше преди три и кусур години, нямаше ли картината да бъде друга? Примерно кръгло 9,860 милиарда долара брутен външен дълг, с по-ниски плащания по лихви? Който дълг именно сега да започнем тихичко обратно да го изкупуваме по цени от седемдесетина цента за долар и да го превалутираме от долари в евро. Сега - когато еврото явно е достигнало апогея си спрямо долара или е близко до този апогей. Казано с други думи едва днес има сериозни основания да избягаме от доларовите си задължения в еврови такива, едва днес, когато имаме някакви надежди в бъдеще дълговете ни да поевтинеят, а не - както вече ни се случи - те да поскъпнат.
В разгледания от нас конкретен казус за дърпането на някакво “въженце за спиране на конвейера на държавното управление" определено е вече късно. Но камбаната за тревога със сигурност следва да бъде ударена. Преди десетина година сп. “Икономист" изкова формулата за мениджърско мислене насочено към промени, гласяща “Какво пък ако?". Търси се, значи, работещият неин аналог за българската политическа сцена.
