Външнотърговското салдо не зависи от насърчаването на износа - Георги Ангелов, експерт от Института по пазарна икономика. От медиите разбираме, че правителството ще увеличи капитала на Българската агенция за експортно застраховане (БАЕЗ) с 20 млн. лв., който досега беше 10 млн. лв.
От медиите разбираме, че правителството ще увеличи капитала на Българската агенция за експортно застраховане (БАЕЗ) с 20 млн. лв., който досега беше 10 млн. лв. Няма задълбочена аргументация нито на нуждата от съществуване на такъв вид държавна институция, нито на целесъобразността и ефективността на използването на средствата на данъкоплатците, инвестирани в нея. Приема се имплицитно, че трябва да има БАЕЗ и, че парите, вложени в нея, са добре похарчени.
Смята се, че агенцията служи за насърчаване на износа. Застрахованият от БАЕЗ износ е 9 млн. лв., според годишния отчет на ведомството за 2001 г.(това е единственият достъпен отчет на БАЕЗ).
През 2001 износът е над 5 млрд. долара, т.е. агенцията е застраховала само 0.08% от него. Въпреки това износът нараства значително. Следователно 99.92% от износа се извършва без помощта на БАЕЗ и това не му пречи да нараства. Така че защо е нужно да се дават средства от данъкоплатците за експортно застраховане?
Има твърдения, че трябва да се подпомага експортът, за да се "подобри" външнотърговското салдо, което означава да се намали външнотърговският дефицит. За всеки икономист обаче е ясно, че външнотърговското салдо по никакъв начин не зависи от насърчаването на износа външнотърговското салдо е функция на разликата между инвестициите и спестяванията в страната и тъй като насърчаването на износа не променя тази разлика, то очевидно не променя и търговското салдо.
Как действа механизмът? Външнотърговското салдо е разлика между износа и вноса. Ако БАЕЗ успее да увеличи износа повече отколкото би било пазарното увеличение, то в страната влиза допълнително количество валута. Това допълнително количество валута се обменя в левове и повишава паричната маса, а оттам и инфлацията. Резултатът е по-високи на вътрешния пазар.
Тези по-високи цени намаляват възможностите за износ и правят вноса малко по-доходоносен, поради което износът леко спада и вносът леко нараства и в крайна сметка резултатът е, че се възстановява равновесието, което би се постигнало ако нямаше насърчаване на износа. Тоест всяка промяна в износа, която е резултат от дейността на БАЕЗ поражда компенсиращи ефекти и външнотърговското салдо остава такова, каквото е определено от фундаменталните параметри на икономиката.
Казано по друг начин търговското салдо зависи от това колко валута има в страната, което пък от своя страна е следствие от входящите финансови потоци, най-вече чужди инвестиции. Така че от гледна точка на икономическата теория и практика няма начин да се намали търговският дефицит чрез насърчаване на износа.
Насърчаването на износа всъщност представлява следното нещо вземат се средства от всички в икономиката и се предоставят на една малка част от икономическите агенти. В резултат на това всички отрасли в икономиката плащат по-високи данъци, за да се "подпомогне" износът. Така се създават стимули капиталите да се насочват не към най-производителните отрасли, а към тези, които правителството е решило, че трябва да подпомага, в случая износа.
Капиталът, естествено, е оскъден ресурс и насочването му към по-малко производителни отрасли води до забавяне на икономическото развитие. Друг интересен ефект от подпомагането на износа е, че то на практика субсидира износа, т.е. чуждите потребители ползват по-евтини стоки за сметка на българските данъкоплатци. Едва ли това е функцията на българското правителство.
Увеличението на капитала на БАЕЗ се свързва и с желанието за подпомагане на фирми, които да участват във възстановяването на Ирак.
Обаче евентуални печалби от тази дейност ще останат за тези фирми, което означава, че те би трябвало да си поемат и всички разходи, включително разходите свързани риска от загуба. Използването на публични средства, за да се финансират частни печалби не е защитимо по никакъв начин и не би могло да е легитимна политика на правителството.
Един от често използваните аргументи за насърчаването на износа и експортното застраховане в частност е от рода на "това го има навсякъде, вижте другите страни". Нека да видим другите страни:
Между 1990 и 2000 година износът на САЩ и Канада е нараснал повече от два пъти като в тези страни се насърчава не повече от 2% от износа. В страни като Япония, Франция и Германия, в които насърчаването на износа варира между 10 и 30%Ы ръстът на износа между 1990 и 2000 година е 2-3 пъти по-бавен от ръста в САЩ и Канада. Следователно може да се види, че държавното насърчаване на износа не води до увеличаване на износа с по-бързи темпове, а тъкмо обратното повече насърчаване води до по-нисък ръст на износа.
Като финал би било добре да цитираме две уважавани американски институции. Според Генералната счетоводна служба на САЩ "Правителствените програми за финансова подкрепа на експорта могат по-скоро да пренасочат производството между различните сектори в икономиката, отколкото да увеличат общото ниво на заетост в икономиката."
Службата за изследвания към Американския Конгрес пък твърди: "Повечето икономисти се съмняват, че една страна може да подобри благосъстоянието си в дългосрочен план чрез субсидиране на износа. Вътрешната икономическа политика е основният фактор, определящ лихвените проценти, капиталовите потоци и валутните курсове, които в крайна сметка определят общото ниво на износа на една страна. Това означава, че на национално ниво субсидираният износ просто пренасочва производството между секторите в икономиката вместо да увеличава общата икономическа активност и субсидира външното потребление за сметка на местната икономика."
Изводът е ясен: използването на средства на данъкоплатците за насърчаване на износа не е оправдано от икономическа гледна точка.
