Песимист съм за изхода, не виждам у нито една българска партия воля да анализира проблемите и да вземе обществено верните решения коментира директорът на ОЗОФ “Доверие” АД и бивш министър на здравеопазването
Как бихте коментирали развитието на здравноосигурителната система у нас?
Системата на здравното осигуряване у нас е съчетание на единството задължително-доброволно осигуряване. Основният проблем на здравноосигурителната система в България е концептуален, тъй като още
със Закона от 98-ма година не бяха разписани ясно отговорностите между двата вида здравно осигуряване-задължително и доброволно. Това продължава и днес, въпреки поправките в Закона от 2002 г.
На второ място, финансовата рамка на здравното осигуряване, т.е. на бюджета за здравеопазване, е доста мъглява е неясна. Законът от 2002 година вменява по-ясни ангажименти на доброволното здравно
осигуряване, като разписва неговата територия на дейност преди всичко извън основния пакет на задължителното здравно осигуряване, който по логиката на закона трябва да е гарантиран от бюджета
на НЗОК. До днес този основен пакет е по-скоро максимален, отколкото основен и не е гарантиран от бюджета на НЗОК. Такива актюерски разчети, с които да бъде доказано, че услугите, които са вписани
в основния пакет, се покриват и финансово са обезпечени от касата, няма. Доказателства в това отношения – колкото искате. Едва ли е възможно някой да направи разчети дали средствата са гарантирани,
или не, ако няма елементарни статистически данни. От 98-ма година досега в статистиката на Република България липсват данни за дейност в извънболничната помощ, мисля че няма по-красноречив пример
от това. След като ние не знаем колко прегледа се осъществяват от джи-пи-тата и от специалисите, колко са профилактичните прегледи, колко изследвания са правени, за да знаем дали са досатъчни
за населението и за какво харчим парите си, едва ли бихме могли да направим адекватен разчет на средствата. Затова не искам да говоря за деформираната статистика на болничната помощ. Поради това,
че болничната помощ продъжава, в нарушение на закона, да се финансира от бюджета
чрез Министерството на здравеопазването и от НЗОК по клинични пътеки, то деформацията в отчетните данни е още по-голяма, тъй като стремежът е всяка диагноза, която може да се вкара като клинична
пътека, да бъде вкарана там, за да може съответната болница да си получи парите от касата. На практика при този неясен основен пакет и при липсата на финансовата обезпеченост за него нямаме и
механизъм, по който един осигурен, след като си е направил и задължителна, и доброволна вноска, да може да черпи правата си по двете. На практика ние дублираме пакета, който трябва да бъде заплащан
по задължителното осигуряване само заради факта, че нашите осигурени прескачат джи-пи-то и заради това се лишават от всички права по задължителното осигуряване. Тогава логиката е защо те плащат
задължителната си здравна осигуровка? Ние можем да покриваме и основния пакет, но това означава, че поне част от сумата по задължиелната вноска трябва да бъде при нас- дружествата за
допълнитено здравно осигуряване.
Основният пакет е финансово необезчепен и максимално широк, липсва връзка между двата вида здравно осигуряване, за да може доброволното да надгражда задължителното. В същото време не е решен
въпросът за категориие лица, които не плащат вноски по задължителното здравно осигуряване. Ако това са социално слаби граждани, то би трябвало по линия на социалното подпомагане някой да
поеме тяхното здравно осигуряване – държава, фонд, друга организация. Задължителното осигуряване не е задължение, а конституцонно право на всеки един от нас.
Идеята, която сега тепърва се залага – да се промени форматът на закона, да се разпише цялата материя по здравното осигуряване и социалното подпомагане в новия Кодекс за здравно осигуряване – е
добра, но, виждайки лошата организация по нейното реализиране, съм скептик, че управляващото мнозинство има политическата воля да доведе тази дискусия на експертно вино докрай и да намери
разрешение на основните въпроси, които стоят пред здравното осигуряване. Не подценявам самите организационни проблеми, които стоят пред системата за здравно осигуряване – и бумащината, и
бюрократичните процедури, и липсата на информационна система. Това са неща, които биха могли да се отстранят в движение, ако има политическа воля те да бъдат решавани.
На следващо място за мен голям проблем се явява качеството на медицинската помощ. Логично е да има дружества като доброволните фондове, които поемат ангажимети пред своите осигурени за едно
по-високо ниво на медицинското обслужване, но днес е много трудно да се организира качествена медицинска помощ в цялата страна. Състоянието на лечебните заведения е окаяно – и в извънболничния, и в
болничния сектор. То е окаяно и като вид, и като организация. Ежедневие са неуредиците при обслужване на доброволно здравноосигурени лица, което говори, че мениджмънтът на лечебните
заведения, сменян неколкократо през последните 15 години, не е на европейкото ниво, към което се стремим. Не може пациет, който носи на това заведение допълнителни средства, да бъде каран на
доплаща, да бъде разкарван, да бъде връщан – това са абсурдни неща и ако сведем обслужването до такова ниско ниво и се оправдаваме, че ще решим въпросите, ако сменим собствеността, по-добре да го
правим по-бързо. Според мен, не собствеността е проблем. Проблемът е, че ако собственикът-държава не си е на мястото, онзи, който назначава правителството – парламентът – също трябва да си
поеме своите задължения. Пълен хаос е в лечебните заведения относно управлението! Как да се предоставят тогава качествени услуги и как да се развива доброволното осигуряване, с какво
доброволните фондове да се представят пред своите клиенти! Може ли всеки фонд да си направи паралелни частни здравни заведения във всеки град? Не може!
Защо се стигна дотук? Политическите страсти ли се оказаха твърде дълбоки в здравеопазването или професионалистите се оказаха недотам прозорливи?
Използвайки израза “хаос”,
мисля, че не споделям само лично мнение, което да бъде оценено като пристрастно. Всички социологически проучвания за резултатите от здравната реформа са оценени така. Причините за стигането до тук
са политически. Самият старт на здравната реформа, времето, в което бяха разписани отделните нейни елементи бяха предприети с чисто политически мотиви и системата не бе подготвена за това, което и
предстои. Основната логика на старта на реформата бе да сменим модела на здравеопазване. Самата система на здравно осигуряване е революционна по своята същност. Промяната в структурата и
финансирането без ясни правила и без подготовка на самата система доведе нещата дотук. Законът бе готов още от 98-ма година, но и към днешна дата лечебните заведения все още не са готови да работят
при тези условия. В България няма правила за формиране на себестойнот на здравните услуги. Говорейки за пазарни елементи, първо трябва да разберем, че здравето не е стока и най-върлите привърженици
на пазара на здравни услуги не си позволяват да правят коментар дали може да се остойности пазарът на медицинската помощ. Говори се за опити за остойностяване на здравните услуги, но не и за
прилагане на класически модели на пазарни взаимоотношения. У нас всичко е поставено в стихията на пазара без правила. Освен това към първоначално поличитеските мотиви и липсата на подготовка на
системата вече се наслоиха и други корпоративни интереси, а от самия хаос избуяха и други претенции. Вече няма концепция какво ще се прави. Смята се, че този хоас ще бъде коригиран с приватизация.
Но на какво, защо, каква е логиката, на каква цена? Касата няма повече резерви, гражданите с минимална заплата от 120 лева не могат да платят. Ние ще влезем в една ситуация на недостъпност на
услугите. Какво ще се получи тогава? Няма нито една концепция, логично поднесена на обществото.
Изходът?
Песимист съм за изхода, тъй като не виждам у нито една българска партия воля да анализира проблемите и да вземе обществено верните решения.
Означава ли това, че този хаос ще доведе катастрофа?
Професионално разсъждавайки- да. Защото, ако конкретизираме нещата до отделни случаи, лошото медицинско обслужване и днес
е катастрофа. Може ли някой днес да каже какви са статитичеките данни за състоянието на профилактиката на имунизациите у нас? Може ли да твърдим, че съвременният кабинет на джипито, в което кашля
възрастият човек и детската консултация на новороденото здраво бебе и които са на едно и също място, са медицината на 21-ви век?
Европа няма да ни приеме такива, но няма и да ни реши проблемите. Защото Европа също има заден двор. И ние много добре трябва да решим къде искаме да бъдем - в Европа или в задния и двор. И ако ние
не съберем сили сами да се ришем проблемите, няма да излезе нищо.
Ако излезем извън контекста на словосъчетанието “политическа воля”, както в експертно отношение трябва да се промени на първо място?
Експертно е изключително важно да се
каже какъв модел и каква структура на здравната система ние искаме да имаме като общество. Ако приемем, че първичната помощ е джипито, ние ще продължаваме да имаме недоволство от нея и ще имаме
една дефектна първична помощ. Ако се обединим експертно и кажем, че първичната помощ, това е екипът от лекари и структурираме този екип вярно – имаме шанс. Трябва да структурираме вярно
мястото на специализираната извънболнична помощ, която днес е обречена на тежка деквалификация. Ако джи-пи-то насочи пациента към специалиста, той ще има работа, ако не го насочи – специалистът
загива. Логиката специализираната извънболнична помощ да е към поликлиниките, беше вярна докато поликлиниките бяха интегрирани с болниците. Днес ние трябва да търсим мястото на извънболничната
помощ и това е следващият нерешен проблем. В страните, в които джи-пи-то е история, специализираната извънболнична помощ е част от болничната дейнот, именно за да не се деквалифицират
специалистите. На следващо място е крайно необходимо да направим една здравна карта, а за мен най-вярната е по области. Когато направим това, ще разберем има ли и къде излишни легла. Не можем с
магическа пръчка да зачертаем всички общински болници, защото били излишни. А местата от типа хосписи, старчески домове? Да разпределим задълженията между здравно и социално министерство. Има
категории хора, които не се нуждаят всеки ден от прегледи, но имат нужда от лекарства, а няма кой да им купи и те загиват по домовете си. Има много неща, които е задължително като структура
да се изяснят. Без здравна карта, която да почива на конкретни принципи, не може. Това не емоделът, който следва Европа и към който ние трябва да се стремим.
Има ли добра новина?
Добрата новина е, надявам се, обществото да узрее и да предяви своите претенции към всички политически партии да решат проблемите.
Има ли индикации за такова узряване?
Усещам го като активност на хорта да споделят своито оценки и виждания. А социологическите проучвания го доказват. Винаги, когато се
слиза надолу, не може да няма момент на оттласкване. Да се надяваме, че е по-близко, защото 15 години наистина са много време за потъване.
