1/4 от българите се справят с живота, но са загрижени за околните. Те могат да станат гръбнакът на една лява политика на солидарността, смята антропологът
Г-н Илиев, за половината от българите е ясно защо са песимисти - защото са бедни, възрастни, с ниско образование. Но защо това е така и за онези 40%, при които има раздвижване в социалните
позиции?
- Има различни обяснения. Едно от тях, което ми се струва най-моралното, е, че някои хора, които живеят добре, виждат, че околните живеят зле и за тях това става проблем. Но
е хубаво, че те виждат все пак себе си като част от обществото. И тук трябва да направим разлика между песимизма за себе си и песимизма като визия за обществото. У нас песимизмът се оказа много
удачна и разумна индивидуална жизнена позиция. Но той в никакъв случай не е непременно свързан с пасивност и отчаяние. Дори много хора в чисто личен план печелят от своя песимизъм - да речем, човек
може да загърби болестта, да спести пари от доктори и по-лесно да се мобилизира за следваща акция. Могат и по-лесно да се валоризират собствените успехи - твоят успех е по-голям, защото си го
постигнал въпреки всички обстоятелства. Накрая чрез песимизма ставаш съпричастен и към проблемите на останалите. Всичко това са достатъчни причини песимизмът да бъде напълно приемлива индивидуална
житейска позиция. От друга страна обаче, той създава сериозни проблеми на други хора, спъвайки социалното действие - защо ти ще правиш нещо, след като нищо не може и без това да се промени. Всеки,
който говори за подобряване в настоящето, олеква в очите на публиката. Много по-ценни изглеждат тъжните, отчаяни политици и анализатори, отколкото жизнерадостните хора като Александър Божков
например, който предизвикваше ярост у голяма част от публиката и заради това, че неприкрито се радваше на живота.
Хората масово сравняват битието си с това преди 1989 г. и преценяват случилото се като загуба. Но защо и за по-богатите сравнението с годините на социализма е валидно? И как всъщност
матрицата "преди и сега" се изменя в годините на прехода?
- Тук говоря повече от свое име, отколкото на изследователския екип. Според мен не трябва да драматизираме тези сравнения.
Когато се говори за положителните страни на социализма, това не бива да се тълкува непременно като носталгия по него. За голяма част от хората тези сравнения са просто инструмент за мислене на
случващото се в момента. Например здравеопазването преди няколко години не беше цитирано от хората като голямо благо при социализма, докато не се въведе сегашната система на здравеопазване.
Сигурността изведнъж ни се яви като голямо благо при социализма тъкмо в годините, когато хората се чувстват най-застрашени. Гарантираната работа също става благо, защото мнозина са заплашени да
останат без работа.
Как съжителстват сравненията с развития Запад и със социализма?
- По-бедните повече използват сравненията със социализма, а по-заможните, по-образованите и по-младите по-често
използват сравнения със Запада. Но резултатът е все същият. Дори като се позамогнеш, преминаваш в друга стълбица на сравнение и спрямо западните стандарти пак си на дъното. И това пак е
рационално.
Коя е най-проблемната от 4-те групи песимисти, както са разделени в изследването?
- Това са хората, които са с обективно висок социален статус, но са пълни песимисти както за
своето, така и за бъдещето на страната. Въпреки че досега са печеливши от прехода, те се съмняват, че ще продължат да печелят и за в бъдеще. И тук не става дума за карикатурни фигури от рода на оня
вицепремиер, който казваше "ега ти държавата, щом и аз съм й вицепремиер". Става дума за групи печеливши, които се редуват едни след други в появата си през годините и имат различни основания за
своя успех. Например има групи с достатъчно политически контакти и с недекларирани капитали, които са имали силен успех в един по-ранен етап от прехода. Други пък, появили се по-късно, са експерти
и могат да печелят парите си на Запад, а да работят у нас. Доц. Петя Кабакчиева показва, че има много хора, които съществуват в един глобален контекст и не са много обвързани с нещата, ставащи у
нас. Те имат пълно основание да са песимисти, но въпросът е как да ги заинтересуваме сериозно с проблемите у нас.
А коя е най-интригуващата за изследователя група?
- За мен това е групата на онези, които са оптимисти за себе си и са песимисти за страната. В нея има много хора, които са
осъзнали, че добруването на околните може да бъде чисто технически проблем за тях. Например имам интервюта с хора, които са успели в приватизацията или са завъртели печеливше ресторантче, или пък
са успели да опазят това, което са получили по време на прехода. Сега изведнъж те виждат, че или нямат клиенти в ресторантчето си, или че не могат да продадат това, което произвеждат, защото хората
нямат пари. Т.е. въпросът добре ли живеят околните започва пряко да ги засяга и ги кара да мислят по друг начин връзките си с обществото. Социоложката Боряна Димитрова пък забеляза, че успелите
нямат възможност да обяснят собствения си успех - пред себе си и пред околните. Казваш си: как ще се наредя до онези с вратовете и мерцедесите?
Т.е. успехът става неприличен. Но това рационално ли е?
- Има логика. Сега образите на успеха, които циркулират публично, са доста скандални - все хора, които се държат по
неприятен начин, консумират по неприятен начин, дори външно изглеждат неприятно. Кой би искал да се нареди сред тях?
Но това е естетическо, не рационално съображение.
- Да, но тук става дума и за липса на схема за публично легитимиране на успеха. А още по-дълбоката драма е в това, че не само
че не можеш достойно да оправдаеш успеха си, но и не можеш да убедиш околните, че фактът на твоя успех не означава, че не мислиш за тях.
Една от хипотезите за тоталния песимизъм - доста третостепенна според изследването и очевидно първостепенна за премиера - е, че медиите у нас насаждат негативизъм у хората.
-
Не мисля, че това е така. По-скоро онези, които вече са песимисти, намират потвърждение в медиите на възгледите си. В този смисъл медиите даже са принудени, ако искат да останат на пазара и да
изглеждат сериозни, да обясняват колко е лошо положението и така постоянно да потвърждават нагласата, която вече е обзела голяма част от публиката.
И все пак медиите постоянно губят тиражи и ефирна аудитория.
- Може би ще започнат да губят още по-бързо, ако се хванат за позитивното.
Един от политическите изводи, който сякаш избива на повърхността от изследването е, че тези около 40 на сто от българите, за които има някакво раздвижване в социалните им позиции, но голяма част от
които все още са песимисти, са добра база за една десноориентирана политика. И следователно сегашното и бъдещите управления трябва да се насочат тъкмо към тези по-млади, по-активни, по-печелещи, с
по-модерна нагласа към живота хора. А другата половина от населението, колкото и цинично да звучи, са просто загубени, на тях няма защо да им се обръща внимание, те са най-загубили от прехода и ще
продължат да губят. И няма за каква политическа кауза да бъдат спечелени освен за популистка, носталгична или - в най-добрия случай - за подкрепа на социална политика, залагаща на все по-обемни
социални фондове.
Не съм политолог, но много лесно мога да си представя и лява политика, адресирана към хора, които са оптимисти за себе си, имат високи доходи, но са притеснени за състоянието на околните. Това не е
никак малка група - 26%. Така че тези хора могат да станат гръбнакът на една лява политика, основана на споделената нужда от солидарност.
