Роберт Атанасов е категоричен, че все още имаме да догонваме Европа по ловна култура
Роби, ти си една от емблематичните фигури в ловните среди у нас. От години си професионален ловец и организираш сафарита зад граница, освен това познаваш добре много дружинки в страната.
Какво е мнението ти за ловните застраховки?
Като ловец с над 20-годишен опит смятам категорично, че застраховките не само са необходими и полезни, но трябва да станат задължителни.
Въпреки че ловът се води на 49-то място сред 50-те най-рискови спорта в света – много след голфа, Формула 1, дори бадмингтона – ловците са сред хората, които потенциално могат да попаднат в
инциденти.
По неофициални данни в момента в България има над 130 000 ловци. У нас ежегодно се случват инциденти. За щастие, те не представляват обществена опасност, но са значими в индивидуален план. Всяка
година през последните десетина години се случват между 3 и 5 смъртоносни инцидента, а е имало години и до 8 инцидента с фатален край. Отделно, ежегодно се случват инциденти с множество ранявания,
за които често дори не се докладва от колегиалност и при леки наранявания ловците се лекуват сами.
Застраховането е необходимо в две посоки: от една страна, за да защитим трети лица, а от друга – за да защитим себе си. Повечето хора смятат ловните инциденти свързани само с прострелване, но не е
само това. По време на лов лесно може да паднеш и да си счупиш крайник, да бъдеш притиснат от автомобил или животно да те нарани. Това също са рискове, които трябва да се имат предвид.
Ето защо смятам, че застраховките за ловци трябва да станат задължителни по подобие на автомобилната „Гражданска отговорност“ и когато ловец иска да завери ловния си билет, да представя и валидна
полица. Според мен не бива да се оставя доброволният характер – който иска, да се застрахова. Ловецът има отговорност не само към себе си, но и към семейството си, което го чака, и към колегите си
– ловци.
Европейските ловци се застраховат по задължение.
Питах колеги как е във Франция, Англия, Германия и други европейски държави. Застраховките там са задължителни. Буквално преди дни ловувах с французин, който обикаля целия свят и ми каза, че почти
навсякъде е така, където има цивилизация, особено в Европа. Застраховката там не е скъпа. Може би си представяме някакви големи суми, но сигурно ще изненадам повечето ловци – полицата струва 20
евро годишно и покрива до 1 млн.евро отговорност към трети лица. Така е във Франция. Подобни са сумите и в другите страни.
Като цяло застраховката е изгодна и за самите компании, понеже застрахователните събития са малко на брой.
Отделно, има и съпътстващи застраховки – например, за ценно оръжие, оптика, екипировка. Това може да бъде допълнителна опция за всеки ловец и който предпочете да я сключи, е добре да може да го
направи на преференциална цена. За застрахователните компании пък това е допълнително генериране на премии по продукти, които не са толкова щетими.
Отделно, застраховат се и кучета. На практика, всеки съвестен ловец гледа на кучето си като на член от семейството. Загубата на едно такова куче е не толкова свързана със загуба на средства, това е
емоционална загуба.
У нас се наблюдава тенденция за кражба на кучета – животното се краде и продава зад граница. Ето защо собствениците би трябвало да имат мотив за застраховане на ловния си другар, срещу покриването
на съответните изисквания за застраховане на кучето, например наличието на GPS tracker или маркировка.
В многото си ловни пътувания сигурно си имал много рискови моменти...
Като професионален ловец съм обикалял света и съм бил на ръба на риска и дори отвъд него и в такива моменти винаги съм си спомнял за застраховката. Обикновено в Африка се шегуват, че най-доволни от
застраховките ще са съпругите на ловците. Истината е че често се ловува опасен дивеч и ловецът се намира във враждебна среда.
В Южна Африка, например, ловувах на лъвове, като през деня обикаляхме по 35-40 км. по дирите на животните и в повечето случаи те са били на около 20-30 метра от нас. Това го разбрах едва в края на
първия ден, когато застанах на една височина, за да наблюдавам движението. Тогава видях, че лъвицата върви 20 метра пред групата и че спира, когато и те спрат. Това беше на границата между
пустинята Калахари и саваната, в една буш-зона с много гъсти и трънливи храсти. Ти минаваш през тези храсти, опитвайки се да си безшумен и вниманието ти е много разконцентрирано. В един такъв
момент успях да направя снимка на един от професионалните ловци в профил и на една кейп кобра, която се смята за змията с най-концентрирана отрова (по-концентрирана от тази на черната мамба, но
по-малко като количество, достатъчна, разбира се, да те убие 20-тина пъти). Тази кобра бе буквално на метър от лицето му – на един храст, през който който той се промушваше.
Колко сафарита си организирал досега?
Броят само на тези в Африка е над 27 за тези 11 години, в които организирам такива ловни турове.
Клиентите ти и групата, предполагам сте винаги застраховани, за тези опасни пътувания?
В зависимост от типа на сафарита съм водил между 1 и 8 души. За съжаление, хората много рядко са били със застраховки. Винаги съм промотирал необходимостта от това да имат необходимите полици –
сключват се още застраховки живот и здравни застраховки.
Но това са състоятелни хора. Защо?
Наистина, това са състоятелни хора и животът им е ценен. Не знам защо. Играят ва банк. А премиите не са големи - 40-50 лева...
Ти застраховаш ли се?
Много често си правя годишна здравна осигуровка зад граница, но не и „живот“. Отчитам го като грешка.
Имам сравнително скъпи оръжия и когато пътувам, понеже се налага да вземам по 2-3 от тях, ги застраховам. Най-вече ме притеснява оръжието да не се загуби при смяната на самолети или да
изчезне от летищата. Застраховката ми покрива транспортирането само в тази част от пътуването – от Летище София до мястото на лова, да кажем, Дар ес Салаам (Танзания), като дотам прекачването
е три пъти. Прави ми впечатление обаче следното и то е насочено към застрахователите: целият преход е общо около 20 часа – 10 на отиване и 10 на връщане. За тези 20 часа премията е около
180-200 лева. Въпреки че това е индивидуална застраховка, струва ми се доста скъпо. Освен това само една от пет запитани компании се съгласи да ми я сключи. За капак, на следващата година ми
отказаха, понеже не предлагали такъв продукт, и трябваше да им показвам тяхната стара полица.
Понеже съм и фотограф, ще кажа, че във фотографските студия при продажбата на апарат на клиента предлагат да сключи застраховка за 30 лева, която покрива за година всякакви инциденти, свързани с
апарата.
Според мен, застрахователите трябва да имат по-гъвкава политика към ловците. И не е нужно да измислят нещо – вземат формула, която успешно работи в Германия, Австрия, Франция. Ние сме
европейска държава и е нормално да прилагаме адаптирано техни закони.
Ако трябва да обобщим, застраховката е абсолютно необходима, защото ловците са постоянно в среда, която може да им причини материални щети, раняване, дори смърт или те да причинят такова нещо на
трети лица. Освен това, ловът е скъпо занимание.
Със съзнанието, че не може да се обобщи, колко средно струва пушка и екипировка у нас?
Както при колите, така и при оръжието има класове. В един добър клас едно оръжие, екипирано с оптика, която струва дори малко повече от самото оръжие, монтажи, ремъци, калъфки и пр., може да струва
между 8-10 000 лв.
Има и пушки от по 200 000 лири, за чиято застраховка не искам да говоря. Да не говорим, че има оръжия с ювелирна стойност, с историческа стойност, които задължително трябва да бъдат
застраховани. Такива оръжия обаче рядко виждат гората, те обикновено стоят в скъпи сейфове.
Колко струва средният патрон за едър дивеч?
Между 2 и 5 лева.
Значи цената на една ловна застраховка в България е около 10-тина патрона...
Ето за това говорим – тези 10 патрона може да са проблем за някого, но в крайна сметка не всеки, който има желание, трябва да е ловец. Само финансово и морално отговорните трябва да
практикуват този спорт. Не искам да засегна никоя социална група, но не може да е ловец човек, който няма възможности да поддържа екипировка и да спазва определените правила и отговорности,
съпътстващи този спорт.
Въпреки очевидните ползи от застраховането обаче българските ловци нямат културата да се застраховат.
Това е самата истина.
Какво е впечатлението ти – българските ловци променят ли отношението си към природата и дивеча?
Отношението на хората вече започва да се променя. Забелязвам по-стопански вид нагласа – все още виждам хора, които си изхвърлят пластмасовите бутилки в гората, но и все повече хора ги събират. И не
го правят от поза, а защото така усещат нещата. Отмина периодът, когато хвърлянето на боклук беше демонстрация едва ли не на свободомислие и незачитане на правилата, които „скапаната“ държава
определя. Хората все повече разбират, че оставят този боклук не на държавата, а на себе си. Този стопански начин се забелязва предимно у младите хора. Промяна има, макар и в начална фаза.
При опазването на дивеча ми прави впечатление, че дружинките вече имат по-отговорно отношение към животните в района. Намаляват и масовите бракониерски прояви.
Къде са най-задружните ловци в страната?
По Родопите има много хубави селца, където хората се познават от поколения и където дядовците на днешните ловци са били заедно. Също и в Централна Стара планина.
Хубавото е, че при ловците не се гледа кой какъв статус има в обществото. Ако председателят на дружинката нареди нещо, всички се подчиняват. Това е ловът- съобразяваш се с нивото на компетентност и
си знаеш мястото. Дори и ако си „голямата работа“ в обществото.
Има ли в дивечовъдните и ловните стопанства у нас дивеч, който да се мери с най-добрите трофеи в световните класации?
Има, въпреки че рекордите и подгласниците на рекордите, които сме имали, са изчезнали. Тези неща се променят освен с компетентност и желание, още и с пари. Пари в държавата за това няма.
Прави ми впечатление, че частните стопани се грижат много по-добре за дивеча. Тези, които са започнали да се занимават с ловно дело с идеята да печелят много, остават разочаровани. Ще кажа: не
завиждайте на хората, които имат стопанства. За тях те са разходни, а не приходни. Стопанствата харчат за опресняване на генофонда, за фураж, за охрана на дивеча, за служители, автомобили,
гориво, резервни части, поправки на огради и съоръжения и пр. Малко са стопанствата с печалба, повечето собственици се радват, ако занулят финансово годината.
Ако трябва да определиш най-големите проблеми, пред които са изправени ловците, кои би определил като такива?
Един от основните проблеми е нивото на знания у ловците. Тази година ще бъдат приети нови 23 000 ловци! Такова нещо не е правено никога в историята на създаването на ловния съюз в България преди
130 години. Ако тези хора се влеят в ловните редици, има голям проблем с това, че няма да са добре обучени. Ние нямаме толкова кадри, които да обучат тези 23 хиляди в рамките на няколко месеца.
Притеснен съм от тази ловна вълна. Малка част от тези хора са грамотни. Мнозина просто искат да вземат пушка и да влязат в гората. А представата им се разминава с това, което ще срещнат там –
трудностите, пред които ще се изправят, правилата, които ще трябва да спазват.
Открай време се говори, че трябва да се променят правилата за безопасно боравене оръжие, но нищо не е направено. С билети се сдобиват неграмотни хора, като преписват учебниците... Не знам какъв е
този ловец, който преписва. Ловецът трябва да има чест и знания, за да има относителна тежест в средата, в която се намира.
Много билети бяха продадени без изобщо да се стига до изпит. Това е едно тежко наследство на прехода. При изпитите пък критериите са занижени. Самата система позволява това. Също смятам, че трябва
да има периодични изпити за пригодност на ловците, включително и стрелкови.
Колкото и банално да звучи, нашият проблем е, че много бавно се европеизираме. Има стандарти, към които трябва да се стремим като модел на поведение.
Преди дни имах клиент англичанин, с когото ловувахме в Родопите. Направи му страхотно впечатление, че дървеният материал не се изнася с тежки верижни машини, а с конски впряг. Той беше
изумен: „Ето това е екология! Очите ми се радват и душата ми пее!“. Това ме накара да се замисля - наистина, ние имаме нещо, на което да научим европейците. Имаме разнообразен дивеч, имаме
видове, които са изчезнали в Европа. Имаме обаче на какво да се научим: моделът на ловците към природата, на ловците един към друг, към законодателството – това трябва да се промени у нас.
Като ловец кой е бил най-трудният дивеч за теб?
Ловът не е наслука, а е наука. Колкото повече научаваш за него, толкова повече го овладяваш. Но от друга страна, колкото и повече да знаеш, ако няма слука, ловът не върви. Това мото дълго време
стоеше на корицата на „Български ловец“ (новото лого сега е „Ловът, несподелен приятели, е чиста загуба на време“). Всеки дивеч иска специфичните познания как да го издебнеш, как да го доближиш, в
каква среда да го търсиш, какво оръжие да използваш. Дълго време мечтаех да отстрелям дива котка. Впоследствие се оказа, че това е лесен ловен обект. Колкото повече човек научава за дивите животни,
толкова повече увеличава грижата за тях, намалява отстрела им и изгражда нови критерии. При мен е същото.
Тоест, при теб пушката не доминира пред фотоапарата?
Даже пушката все по-малко влиза в употреба. Не отстрелвам животно, само защото съм го видял. Отстрелвам животно или защото е вредител, или защото не съм ловувал на такъв вид и го нямам сред
трофеите си, но все по-малко плащам „данък кокали и рога“. За мен емоцията е свързана със самото ловно преживяване, а не задължително с отстрел. С времето концепцията ми се изчиства – все по-малко
ме интересува убиването на животно и все повече – опознаването му.
Стрелбата пък за мен е вид медитация. Продължавам да стрелям и дори повече отпреди, но избирам мишени.
Имаш ли животно, към което имаш респект?
Към почти всички видове животни имам респект. Ако трбява да кажем към кое животно имам страх, най-много са ме плашили лъвовете. Там съм преживявал истински страх. В Зимбабве се натъкнахме на женски
лъвици, които започнаха да ни нападат, а ние нямахме право да ги стреляме. Беше игра на нерви. Едната от лъвиците беше на около 60-70 см. от лицето ми, а между нас имаше само две снопчета трева.
При това нощем. 40-те минути, които ни обикаляше, ми се сториха като дни. Мислех, че никога повече няма да издържа такава обсада. Четири дни по-късно ми се случи същата обсада, но с три лъвици и то
2 часа.
Кое животно не искаш да убиваш?
Има едно животно в България, което не искам да убивам – мечката, и едно в Африка – гепардът, въпреки, че съм могъл да го направя безплатно много пъти.
Кой доминира в семейния прайд?
Женската, разбира се, както е при слоновете, вълците, хиените и други. Или поне ги оставяме да си мислят така.
Визитка:
Роберт Любомиров Атанасов е роден на 20.05.1967 година в София. Още в детството си е привлечен от лова и оръжията. През 1992 г., след полагане на изпит, е приет за ловец.
През 2001 г. започва да издава списание „Български Ловецъ”. Почти по същото време започва да организира ловни пътувания в чужбина. Сред посетените от него ловни дестинации са
Испания, Намибия, Зимбабве, Унгария, Румъния, Танзания, Австрия, Русия, САЩ.
През 2003 г. става член на управителния съвет на Българската федерация по стрелба с лък.
През 2004 г. учредява клуб по спортна стрелба „Спокойно сърце”, а по-късно става съучредител на Българската федерация по бенчрест.
През 2007 г. стартира телевизионната поредица „Време за лов” по ТВ7 и по „Хоби ТВ”.
За две години създава 98 ловни филма.
През 2008 г. е поканен за един от учредителите на Европейската асоциация на ловните журналисти.
На общо събрание през 2009 г. е избран за президент на Асоциацията на европейските ловни журналисти за 2011 година.
